Друговремец

Дъжд трополеше по водата и облекчаваше болката от подутото ми лице и претритите китки. Загребах шепа вода от потока и пих бавно и с благодарност.

Джейми изчезна за няколко минути и се върна с тъмнозелени сплеснати листа. Бе сдъвкал няколко и изплю кашата в дланта си. Натъпка още листа в устата си и ме обърна с гръб към себе си. Разтърка внимателно гърба ми със сдъвканите листа и щипещата болка значително намаля.

– Какво е това? – попитах в опит да си върна самообладанието. Още треперех и подсмърчах, но сълзите от безпомощност вече пресъхваха.

– Пореч – отвърна той приглушено заради листата в устата си. Изплю и тях и ги наложи на гърба ми. – Не само ти знаеш природни цярове, сасенак.

– Какво е... какво е на вкус? – попитах, преглъщайки с мъка риданията.

– Отвратително – отвърна той лаконично. Привърши и леко постави наметката си върху раменете ми.

– Няма... – Той се поколеба, но продължи: – Прорезите не са дълбоки и няма да... останат. – Говореше смутено и малко рязко, но ме докосваше изключително внимателно и отново се разплаках.

– Съжалявам – измърморих, докато бършех нос с крайче на наметката. – Не знам какво ми става. Не знам защо не мога да спра да плача.

Той сви рамене.

– Предполагам, че досега никой не се е опитвал да те нарани нарочно, сасенак. Сега си стресната не само от болката, но и от това.

Той повдигна леко наметката върху гърба ми.

– И аз бях така, моме – каза без особена емоция. – После повърнах и плаках, докато ме почистваха. След това треперих.

Избърса лицето ми внимателно и сложи ръка под брадичката ми, за да повдигне лицето ми към своето.

– А когато спрях да треперя, сасенак – каза тихо той, – благодарих на Бог за болката, защото значеше, че съм още жив. – Пусна ме и ми кимна. – Когато стигнеш до този етап, кажи ми. Имам какво още да ти споделя.

Изправи се и стигна до брега на поточето, за да измие окър­вавената кърпичка в студена вода.

– Какво те върна? – попитах, когато отново дойде при мен. Успях да спра да плача, но още треперех и се сгуших по-плътно в наметката.

– Алек Макмеън – каза той с усмивка. – Казах му да те наб­людава, докато ме няма. Когато селяните отвлекли теб и госпожа Дънкан, той яздил цяла нощ и цял ден, за да ме открие. След това и аз яздих така, сякаш дяволът ме гонеше. Боже, какъв кон!

Той вдигна глава към склона и изгледа Донас, вързан за дърво в горния край на брега – гърбът му лъщеше като кована мед.

– Ще трябва да го преместя – рече Джейми замислено. – Съмнявам се, че някой ще ме последва, но не сме чак толкова далеч от Крейнсмюир. Можеш ли да ходиш?

Последвах го по стръмния хълм с големи затруднения – под краката ми се претъркулваха малки камъчета и папрати, а бодливи храсти се залавяха за дрехата ми. До върха на склона имаше малък лес от елши, толкова близо една до друга, че по-ниските клонове се сплитаха и оформяха зелен покрив над папратите по земята. Джейми повдигна клоните достатъчно, за да се промъкна там, след това внимателно върна избутаните клони и папрати по местата им. Отстъпи назад и огледа преценяващо скривалището, като кимаше доволно.