![Вещиците: Лашър [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/4/veshchicite-lashr-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Лашър [bg]». Краткое содержание книги:
Някой чукаше на вратата.
— Господин Майк, там ли сте? Господин Майк, господин Райън е на телефона!
— Ела, Хенри, влез. — Дали бе усетил страха му? Дали бе разбрал?
Дръжката на вратата се завъртя като жива. В стаята нахлу светлина от коридора. Лицето на Хенри бе много тъмно на сиянието на малкия полилей зад него и Майкъл не можеше да го види.
— Господин Майк, има и добри, и лоши новини. Тя е жива, намерили са я в Сейнт Мартинвил, Луизиана, но е много болна, казват, че не може да се движи и да говори.
— Господи, открили са я! Сигурни ли са, че е Роуан!
Той бързо излезе и тръгна по стълбите. Хенри вървеше зад него и не спираше да говори, като протегна ръка, за да го прихване, защото той за малко щеше да падне.
— Господин Райън е тръгнал насам. Обадил му се е полицай от Сейнт Мартинвил. Тя имала документи в чантата си и отговаря на описанието. Казват, че със сигурност е доктор Мейфеър.
Еужения стоеше в стаята му и държеше слушалката на телефона.
— Да, господине, намерихме го.
Майкъл взе слушалката.
— Райън?
— Тя вече пътува насам — чу се хладният глас отсреща. — Линейката ще я закара право в болницата. Ще бъдат там след около час, ако пуснат сирената по пътя. Майкъл, мисля, че положението е лошо. Тя изобщо не е контактна. Говорят за кома. Опитваме се да се свържем с нейния приятел доктор Ларкин в хотела, но никой не отговаря.
— А аз какво да правя? Къде да ида? — Искаше веднага да се качи на магистралата и да поеме на север, за да посрещне линейката, после да завие през тревистата лента в средата на пътя и да поеме след нея. Цял час! — Хенри, дай ми сакото. Намери ми портфейла. Долу в библиотеката е. Оставих ключовете и портфейла си на пода.
— Очакват я в „Болница на милосърдието“ — рече Райън. — На етажа на семейството. Ще се видим там. Ти виждал ли си доктор Ларкин?
Майкъл се облече за секунда, изпи чашата портокалов сок, който Еужения му подаде с думите, че от сума време не е хапвал нищо, а вече е единайсет през нощта.
— Хенри, изкарай колата. Бързо.
Роуан беше жива. Роуан щеше да бъде в болницата след час. Роуан си идваше у дома. По дяволите, знаех си, знаех си, че ще се върне, но не и по този начин!
Той забърза към вратата, като грабна ключовете си и портмонето си от Еужения и ги напъха в джоба си. Щипката с парите. Не, не му трябваше. Етажът беше на Мейфеър. Там бе лежал самият той след сърдечния пристъп — прикачен към машините и заслушан в звука им, много подобен на скрибуцането на грамофона. Ето че сега и тя отиваше там.
— Еужения, трябва да направиш нещо много важно — каза той. — Качи се горе в стаята ми, на пода има един стар грамофон. Навий го и пусни плочата. Става ли?
— Сега? По това време на нощта? Но защо?
— Просто го направи. Знаеш ли какво, свали го в салона. Така ще е по-лесно. О, не, недей, ти не можеш да го носиш. Просто го пусни горе, извърти плочата няколко пъти и после си лягай.
— Намериха жена ви жива, тръгнали сте към болницата да я видите, без да знаете дали е добре, дали не е ударена по главата или нещо подобно, и ми казвате да пусна някаква си плоча!
— Точно така. Схванала си всичко.
Колата го чакаше, приличаше на дълга черна риба, плъзгаща се между дърветата. Той забърза по стъпалата и след малко пак се обърна към Еужения.
— Направи го! — повтори и продължи: — Важното е, че е жива.
Качи се отзад в лимузината, затръшна вратата и нареди на Хенри:
— Давай! Тя е жива, а щом е жива, ще ме чуе, ще й говоря и тя ще ми каже какво се е случило. Господи, Жулиен, тя е жива. Часът още не е настъпил.
Щом колата пое по Мегазин стрийт и се насочи към центъра, останалата част от поемата изникна в ума му — дълга поредица от мрачни и неясни думи. Чу гласа на Жулиен с хубавия френски акцент, който някак озаряваше всеки звук, както монасите в древността са декорирали своите изрисувани в червено и зелено букви, украсявали са ги с мънички фигурки и листа.
— Боже, какво ужасно нещо! — обади се Хенри. — Всички онези бедни жени. Като си помислиш само, че са умрели по един и същ начин.