Последният довод на кралете [bg]

Прахта започна да се разнася и купчината натрошен камък се размърда. Залата се огласи от смразяващ кръвта смях. Феро скочи на крака и хукна по коридора. Натрошените кокалчета на едната й ръка тръпнеха, а другата висеше и се подмяташе като парцал. Пред очите й заподскача светло петно. Вратата на кулата.

Изскочи, олюлявайки се, навън. След мрака и сенките на вътрешността на кулата, светлината на мрачния ден беше направо ослепителна. След хладния дъх на Толомей — дъждът пареше по кожата й. Семето все още се притискаше към корема й, грапав и успокоителен допир.

— Тичай! — долетя от тъмнината гласът на Баяз. — Към двореца! — Феро затича неуверено по тясната пътека, подметките й се хлъзгаха по мокрия камък, водата подскачаше заплашително отдолу. — Сложи го в кутията и затвори добре капака! — Чу зад гърба си силен трясък от сблъсък на метал в метал, но не се обърна да погледне.

Блъсна с рамо вратата в стената на Агрионт и почти се спъна в краката на мъжа, който седеше на земята, облегнат на стената, както го беше оставила. Търкаше с една ръка главата си и я изгледа с изкривено от недоумение лице. Феро го прескочи и затича по стълбите, като вземаше стъпалата по три наведнъж. Прекоси обраслия двор и затича през прашните коридори, без дори да се замисли за маскирани фигури или каквото и да било друго. Сега всичко останало й изглеждаше дребна, незначителна заплаха — още усещаше по тила си ледения дъх на Толомей.

Нищо не беше от значение сега, освен да се отдалечи колкото може повече от него. Едната й счупена ръка се справи някак с резето на вратата и Феро изскочи отново на дъжда и затича по мокрите улици към двореца. Хората отскачаха от пътя й, стреснати от отчаяния й вид и кървящите рани. Зад гърба й се разнасяха гневни гласове, но тя не им обръщаше внимание. Изскочи иззад ъгъла на една голяма сива сграда и едва се задържа да не падне, когато подметките й се подхлъзнаха по мокрите павета.

Целият булевард беше задръстен от тълпа размъкнати, опърпани хора. Мъже, жени, деца, старци — мърляви, влачещи едва крака.

— Махайте се от пътя ми! — Феро се втурна напряко през тълпата. — Мърдай! — В главата й нахлуха спомените за разказа на Баяз по време на пътуването през необятната равнина. Как войниците намерили Семето в руините на Олкъс. Как до един се съсухрили и измрели. Продължи да напира през тълпата, риташе, ръгаше, блъскаше с рамо. — Мърдай! — Успя да се отскубне от натиска на колоната и, притиснала счупената си ръка към нещото в пазвата си, затича по празните улички от другата страна на широкия булевард.

Тичаше през някаква градина. С всеки порив студеният вятър брулеше листа от дърветата. В края на моравата се издигаше високата стена на двореца. Затича към портата. Както обикновено, двамата стражи стояха от двете й страни и Феро знаеше, че я гледат изпитателно. Обикновено с охота я пускаха да излезе, но влизането беше проблем, особено сега, потна, покрита с мръсотия, кръв и препускаща, сякаш преследвана от демони по петите.