Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— Да, отче — отвърнаха двамата в хор.
— Добре. Останалите, тръгнете след Том Строителя, веднага. И в пълна тишина, моля.
Всички поеха напред.
Духаше лек западен вятър и шумоленето на дърветата прикриваше шума от дишането на петдесетимата мъже и тътренето на петдесет чифта плъстени ботуши. Филип започна да се чувства напрегнат. Сега, когато предстоеше да се задейства, планът му се стори малко налудничав. Зашепна тихо молитва за успех.
Пътят зави наляво и на мъждукащата светлина на фенерите се показа дървен заслон, грамада полудовършени каменни блокове, няколко стълби и скеле, а зад тях тъмен хълмист склон, разяден от белите дири на ломенето на камъни. Филип изведнъж се зачуди дали хората, които спяха в заслона, имаха кучета. Ако имаха, елементът на изненадата се губеше и целият замисъл се подлагаше на риск. Но за връщане беше твърде късно.
Цялата тълпа монаси се затътри покрай заслона. Филип затаи дъх, очаквайки всеки момент да чуе кучешки лай и шумотевица. Но нямаше никакви кучета.
Накара хората си да спрат в подножието на скелето. Беше горд, че са толкова тихи. Трудно беше да се опази тишина дори в църква. А може би бяха твърде уплашени, за да вдигат шум.
Том Строителя и Ото Черното лице започнаха тихо да разставят каменарите по обекта. Разделиха ги на две групи. Едната се струпа на равния терен пред скалната фасада. Другите се качиха на скелето. Когато всички заеха местата си, Филип с жестове упъти монасите да застанат или насядат около работниците. Самият той се отдели от останалите и застана между заслона и скалната фасада.
Разчетът във времето бе съвършен. Зората се появи няколко мига след като всички заеха местата си. Филип извади свещ изпод наметалото си и я запали от фенера, след това се обърна с лице към монасите и я вдигна високо. Беше предварително уговореният сигнал. Всичките четиридесетима монаси и послушници извадиха свещи и ги запалиха от един от трите фенера. Ефектът бе драматичен. Денят изгря над каменоломна, обкръжена от мълчаливи призрачни фигури, всяка от тях държаща малка мъждукаща светлина.
Филип отново се обърна с лице към заслона. Там все още нямаше признаци на живот. Отпусна се и зачака. Монасите ги биваше в това. Стоенето неподвижно часове наред бе част от ежедневния им живот. Работниците обаче не бяха толкова навикнали и скоро започнаха да губят търпение, размърдаха се по местата си и си замърмориха тихо един на друг. Но вече беше без значение.
Мърморенето или усилващата се дневна светлина разбуди обитателите на заслона. Филип чу как някой вътре се закашля и изхрачи, после до ушите му стигна стърженето на вдигнатото мандало зад вратата. Вдигна ръка за пълна тишина.
Вратата на заслона се отвори широко. Филип задържа ръката си във въздуха. Навън излезе мъж и разтърка очи. Приорът го разпозна по описанието на Том като Харолд от Шайринг, майстора каменар. Отпървом Харолд не видя нищо необичайно. Подпря се на гредата на вратата и се закашля отново, с дълбоката и хъхреща кашлица на човек, чиито дробове са пълни с каменна прах. Филип смъкна ръката си. Някъде зад него канторът подаде тон и всички монаси запяха. Кариерата закънтя, изпълнена със зловещи съзвучия.
Ефектът над Харолд бе съкрушителен. Главата му рязко се вдигна все едно, че го дръпнаха с пружина. Очите му се опулиха и челюстта му увисна, щом видя призрачния хор, появил се като на магия в каменоломната му. Вик на ужас се изтръгна от зяпналата му уста. Залитна назад през вратата на заслона.
Филип си позволи доволна усмивка. Беше добро начало.
Само че свръхестественият страх нямаше да се задържи много дълго. Той вдигна отново ръката си и я размаха, без да се обръща. В отговор на сигнала му каменарите започнаха да работят и кънтежът на желязо в скала накъса мелодията на хора.
Две-три лица боязливо надникнаха от входа. Мъжете скоро осъзнаха, че гледат съвсем обикновени монаси и работници от плът и кръв, а не видения или духове, и излязоха навън за по-добра гледка. Двама войници също излязоха, затегнаха оръжейните си колани и застанаха зяпнали. Това беше критичният момент за Филип: какво щяха да направят войниците?
Гледката с двамата едри, брадати и мръсни мъже, с коланите им с железни брънки, с мечовете и камите им, с тежките кожени елеци, върна в ума му живия, кристалночист спомен за двамата войници, които бяха нахлули в дома му, когато бе едва на шест години, и убиха майка му и баща му. Внезапно и неочаквано го жегна скръбта по родителите, които едва помнеше. Загледа с омраза двамата храненика на граф Пърси и виждаше не тях, а един грозен мъж с крив нос и друг, тъмен и с кръв по брадата. И се изпълни Филип с гняв, с отврат и свирепа решимост да надвие тези двама безмозъчни безбожни убийци.