Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— Е, не можем всички да я работим, нали?
— Сигурно можем — рече Том. — Не бих искал да лишавам хората ти от работа. Цял хълм с камъни има, достатъчно за две катедрали, че и за повече. Би трябвало да измислим начин да разработим кариерата тъй, че всички да можем да сечем камък тук.
— Не мога да се съглася с това — отвърна Харолд. — Нает съм от графа.
— Добре, аз съм нает от приора на Кингсбридж и хората ми ще започнат работа тук утре сутринта, все едно дали ви харесва или не.
Тогава един от войниците проговори:
— Няма да работите тук. Нито утре, нито в който и да е друг ден.
До този момент Том се беше вкопчил в идеята, че макар Пърси да нарушаваше духа на кралския едикт, като работеше кариерата за себе си, ако го понатиснеха, щеше да се подчини на буквата на спогодбата и да разреши на приората да взима камък. Но на тези ратници явно им бе наредено да връщат каменарите на приората. Това вече беше друго нещо. Обезсърчен Том разбра, че никакъв камък нямаше да вземе оттук без бой.
Ратникът, който бе заговорил, беше нисък набит тип на около двайсет и пет години, с войнствена физиономия. Изглеждаше тъп, но упорит. С такива най-трудно можеше да се разбере човек. Строителят го изгледа предизвикателно и попита:
— Кой си ти?
— Надзирател съм на графа на Шайринг. Той ми каза да пазя тази кариера и ще го направя.
— И как смяташ да го направиш?
— С ей тоя меч. — Пипна дръжката на оръжието на колана си.
— А какво мислиш, че ще направи кралят, като те заведат при него за нарушаване на мира му?
— Ще си поема риска.
— Но вие сте само двама — заговори му с благоразумен тон Том. — Ние сме седем мъже и четири момчета, и имаме разрешението на краля да работим тук. Ако ви убием, няма да ни обесят.
Двамата ратници изглеждаха разколебани, но преди Том да е успял да подсили предимството си, Ото заговори.
— Чакай малко — каза той на строителя. — Доведох си хората тук да сечем камък, не да се бием.
Сърцето на майстора се сви. Ако каменарите не бяха готови да държат на своето, нямаше надежда.
— Не бъдете толкова боязливи! Нима ще се оставите да ви лишат от работа тия двама млади негодници?
Ото гледаше навъсено.
— Няма да се бия с въоръжени хора — заинати се той. — Изкарвах добре десет години и не съм толкова закъсал за работа. Освен това, аз не знам кое е правото и кое — кривото тука — за мен е само твоята дума срещу тяхната.
Том огледа останалите от групата на Ото. Двамата каменоделци изглеждаха също толкова упорити като него. Разбира се, щяха да правят каквото той кажеше: беше им не само майстор, но и баща. А и разбираше гледната точка на Ото. Всъщност, на неговото място сигурно щеше да направи същото. Нямаше да се въвлече в свада с въоръжени мъже, освен ако не е съвсем отчаян.
Но това, че го разбираше, не му донесе утеха. Всъщност го обезсърчи още повече. Реши да опита още веднъж.
— Никакъв бой няма да има. Те знаят, че кралят ще ги обеси, ако ни наранят. Дайте просто да си запалим огън и да се настаним за през нощта, а на сутринта ще почнем работа.
Споменаването на нощта се оказа грешка. Един от синовете на Ото възропта:
— Как можем да спим с тия главорези наблизо?
Другите замърмориха одобрително.
— Ще поставим постове — каза отчаян Том.
Ото поклати твърдо глава.
— Напускаме тая вечер. Веднага.
Строителят огледа мълчаливо мъжете и разбра, че е победен. Тази сутрин беше тръгнал толкова обнадежден и трудно можеше да повярва, че плановете му са осуетени от тези двама жалки катили. Толкова нагло беше, че думи нямаше. Не можа да се въздържи и изръмжа жлъчно на Харолд на тръгване:
— Тръгнали сте срещу краля и това е опасна работа. Кажи това на графа на Шайринг. И му кажи, че аз съм Том Строителя и ако го спипам някой ден за дебелия врат, ще го стискам, докато се задави.
Джони Осем пенса беше ушил миниатюрно монашеско расо за малкия Джонатан, чак с широките ръкави и качулката. Изглеждаше толкова сладък в него, че разтапяше всяко сърце, но дрешката не беше много практична: качулката все падаше напред и му пречеше да гледа, а когато пълзеше, расото се заплиташе в коленете му.
Следобеда, когато Джонатан вече беше подремнал, както и монасите, приор Филип се натъкна на бебето с Джони Осем пенса в бившия кораб на църквата, който послушниците сега използваха за игрище. По това време на деня на послушниците се позволяваше да изпуснат малко пара и Джони ги гледаше как си играят на гоненица, докато Джонатан разучаваше плетеницата от колчета и канап, с които Том Строителя бе очертал наземния план на източния край на новата катедрала.