Принцеса с часовников механизъм

бяха започнали да се появяват сиви нишки, знаеше Теса, макар самата тя

никога да не ги виждаше. Сякаш обичта й бе надарила и него с умението

да се превъплъщава — независимо колко време минаваше, всеки път щом

го погледнеше, тя виждаше единствено необузданото, чернокосо момче, в

което се беше влюбила.

И досега понякога й се струваше невероятно, че бяха успели да

остареят заедно, тя и Уил Херондейл, момчето, за което Гейбриъл Лайтууд

веднъж бе казал, че няма да доживее и деветнайсет години. Бяха останали

добри приятели със семейство Лайтууд през всичките тези години.

Разбира се, съпругът й едва ли можеше да не бъде приятел с мъжа на

сестра си. И Сесили, и Гейбриъл бяха посетили Уил в деня на смъртта му,

както и Софи, макар че Гидеон бе починал няколко години по-рано.

Теса прекрасно помнеше този ден, деня, в който Мълчаливите братя

бяха заявили, че не могат да направят нищо, за да продължат живота на

съпруга й. По онова време той вече не можеше да става от леглото. Тя бе

изпънала рамене и бе отишла да съобщи новината на семейството и

приятелите им, опитвайки се, заради тях, да бъде възможно най-спокойна,

макар да имаше чувството, че някой изтръгва сърцето от гърдите й.

Беше юни, яркото, топло лято на 1937 година, пердетата бяха

дръпнати и спалнята им беше пълна със слънчева светлина... слънчева

светлина и децата на Уил, техните внуци и племенници — синеоките

момчета на Сеси, високи и красиви, и двете момичета на Гидеон и Софи —

както и онези, които бяха близки на семейството — Шарлот, с побеляла

коса, ала с гордо изправен гръб, синовете и дъщерите й, всичките

наследили къдравата рижа коса на Хенри.

През целия ден Теса бе седяла на леглото до Уил, който бе облегнал

глава на рамото й. Гледката навярно би се сторила странна на някой друг

— млада жена, прегърнала с обич мъж, който изглеждаше достатъчно

стар, за да й бъде дядо, преплела пръсти в неговите — ала за семейството

им тя бе нещо съвсем нормално, това бяха просто Теса и Уил. И тъй като

това бяха точно те, през целия ден идваха и си отиваха хора, както правеха

ловците на сенки, когато някой умираше, разказваха истории за живота на

Уил и за нещата, които двамата с Теса бяха извършили през дългите

години, прекарани заедно.

Децата им бяха говорили с топлота за това как бе обичал майка им,

неизменно и страстно, как никога не бе имал очи за никоя друга и как

родителите им бяха дали пример за любовта, която самите те се надяваха

да открият в живота си. Говориха и за обичта му към книгите и как я бе

предал и на тях, как ги бе научил да уважават печатното слово и да ценят

историите, които то разказваше. Споменаха и как все още ругаеше на

уелски, когато изпуснеше нещо, макар иначе рядко да използваше родния

си език, както и това, че макар прозата му да беше отлична, поезията му

открай време си беше ужасна, което обаче никога не го бе спирало да я

рецитира. Когато Уил се беше оттеглил от дейност, беше написал няколко