Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— Какво не е наред, по дяволите? — попита той сестра си. Тя тръгна към него и му поднесе за целувка студената си буза.
— Предполагам, мислят, че си убил Ейми — каза тя безцеремонно.
— Разследването сне подозренията от мен. Заключението беше „смърт при нещастен случай“.
— Мислят, че си подкупил съдебните заседатели.
— А ти какво мислиш? — Той повиши глас, а после веднага заговори по-тихо, когато видя придворните да се обръщат и да хвърлят погледи към тях.
— Мисля, че ти отново доведе нашето семейство до ръба на пропастта — каза тя. — Втръсна ми от този позор, втръсна ми да ме сочат с пръст. Знаеха ме като дъщеря на предател, като сестра на предател, а сега съм известна като сестра на човек, убил съпругата си.
— Мили боже, никакво съчувствие към мен ли не е останало у теб? — Робърт се отдръпна от неподправената враждебност в изражението й.
— Никакво — каза тя. — Ти едва не предизвика свалянето на самата кралица от трона с този скандал. Помисли за това! Ти едва не сложи край на династията на Тюдорите. Едва не унищожи реформираната църква! Със сигурност провали себе си и всеки, който носи твоето име. Оттеглям се от двора. Не мога да издържам тук дори и ден повече.
— Мери, не си отивай — каза той настойчиво. — Винаги преди си ме подкрепяла. Винаги си била моя сестра и приятелка. Не показвай на всички, че сме разделени. Не ме изоставяй, както ме изоставиха всички останали. — Посегна към нея, но тя се отдръпна и прибра рязко ръце зад гърба си, за да не може да я докосне. При този детински жест, който така ясно възкреси в паметта му спомена за нея в учебната им стая, той почти изплака: — Мери, нима би ме изоставила, когато съм принизен толкова много, и когато бях така несправедливо обвинен?
— Но аз вярвам, че си основателно обвинен — каза тя тихо и гласът й беше като лед в ушите му. — Мисля, че си я убил, защото в своята гордост си смятал, че кралицата ще те подкрепи, а всички останали ще си затворят очите за станалото. Че всички ще се съгласят, че е било нещастен случай, и ти ще влезеш в периода на траур като вдовец, а ще излезеш като годеник на кралицата.
— Това все още би могло да се случи — прошепна той. — Не съм я убил, кълна се. Все още бих могъл да се оженя за кралицата.
— Никога — каза тя. — С теб е свършено. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е тя да те задържи като началник на конницата си и като свой незначителен, опозорен фаворит.
Тя се отдръпна от него. Робърт, който си даваше сметка, че очите на всички са приковани върху него, не можеше да я повика обратно. За миг посегна да улови края на роклята й и рязко да я задържи; но после си спомни, че всички, които ги наблюдаваха, го смятаха за мъж, който е жесток към жените, за мъж, който бе убил съпругата си, и почувства как ръцете му натежават.
Пред вратата на личния кабинет на кралицата настъпи раздвижване и оттам излезе Елизабет. Беше много бледа. Не беше излизала на езда, нито на разходка в градината, от рождения си ден, когато беше казала на испанския посланик, че Ейми е мъртва или на прага на смъртта — три дни преди някой да узнае, че Ейми е била намерена мъртва. Имаше мнозина, които смятаха, че нейното мнение — изказано цели три дни преди оповестяването на смъртта — че Ейми е мъртва или „нещата отиват натам“ — е било нещо повече от обикновено налучкване. Имаше мнозина, които смятаха, че Робърт е бил палачът, а Елизабет — съдията. Но никой от тях не би се осмелил да каже подобно нещо, когато тя можеше да излезе от стаята си, както сега, да хвърли бърз поглед из приемната, и да разчита на подкрепата на всички видни личности в страната.
Тя плъзна поглед покрай Робърт и погледна по-нататък, към сър Никълъс, кимна на сър Франсис и се обърна да говори със съпругата му, Катерина, която беше зад нея. Усмихна се на Сесил и повика с жест посланика на Хабсбургите да застане до нея.
— Добър ден, сър Робърт — каза тя, когато посланикът тръгна към нея. — Поднасям ви съболезнованията си за печалната и внезапна смърт на съпругата ви.
Той се поклони и почувства как гневът и скръбта му се надигат така силно, та му се стори, че ще повърне. Изправи се; лицето му не издаваше нищо.
— Благодаря за съчувствието — каза той. Остави гневния си поглед да обхване всички тях. — Благодаря на всички за съчувствието ви, което ми беше такава опора — каза той, а после пристъпи към една прозоречна ниша, далече от всички, и застана там съвсем сам.