Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
В красивата Деъри Хаус в Кю Робърт нареди да му донесат траурните дрехи, но му беше почти непоносимо да стои неподвижно, докато шивачът го обличаше.
— Къде е Джоунс? — запита той. — Той е много по-бърз.
— Господин Джоунс не можа да дойде. — Мъжът седна на пети и заговори, с пълна с карфици уста. — Поръча да ви предам извиненията му. Аз съм негов помощник.
— Шивачът ми не е дошъл, когато съм изпратил да го повикат? — повтори Робърт, сякаш не можеше да повярва на думите. — Собственият ми шивач е отказал да ме обслужи? — „Мили боже, сигурно си мислят, че съм вече отново с единия крак в Тауър; щом дори собственият ми шивач не си прави труда да се появи за пробата, значи сигурно си мислят, че съм на половината път до ешафода по обвинение в убийство“.
— Сър, моля ви, позволете ми да забода това — каза мъжът.
— Оставете го — каза раздразнено Робърт. — Вземете друг жакет, някой стар, и направете този по същия модел. Непоносимо ми е да стоя и да търпя да набождате с карфици този проклет гарвановочерен плат навсякъде около мен. И можете да кажете на Джоунс, че следващия път, когато ми потрябват дузина нови костюми, няма да забравя, че е отказал да ме посети днес.
Той нетърпеливо отметна почти готовия жакет и прекоси малката стая с две големи крачки.
„Два дни, и нито думичка от нея“, каза си той. „Сигурно си мисли, че съм го направил. Сигурно ме смята за достатъчно коварен и зъл, че да извърша подобно нещо. Сигурно ме мисли за човек, готов да убие невинна съпруга. Защо й е да се омъжва за такъв човек? А през цялото време около нея сигурно ще има хора, които ще побързат да я уверят, че аз съм именно такъв“.
Той прекъсна рязко мисълта си.
„Но ако тя беше обвинена, аз бих застанал до нея“, помисли си. „Нямаше да ме е грижа дали е виновна или не. Не бих понесъл да знам, че е сама и уплашена, и обзета от чувството, че няма нито един приятел на света“.
„А тя също знае това за мен. Знае, че съм бил обвиняван преди. Знае, че съм бил заплашен от смъртна присъда, без нито един приятел на света. Ние си обещахме, че никой от нас вече никога няма да бъде толкова сам“.
Той поспря до прозореца: студеното стъкло под пръстите му изпрати дълбока тръпка из цялото му тяло, макар да не си спомняше защо усещането трябваше да е толкова ужасно.
— Мили боже — изрече на глас. — Ако това продължи още малко, ще започна да дълбая фамилния си герб в полицата над огнището, както правехме с братята ми в Тауър. Отново паднах толкова ниско. Толкова ниско, отново.
Той облегна чело на стъклото, когато някакво движение по реката привлече погледа му. Притисна лице към дебелото стъкло, за да види по-ясно. Беше баржа, и човекът отпред удряше барабана, за да поддържа ритъма на гребците. Робърт присви очи — различи знамето, кралския флаг. Беше кралската баржа.
— О, Господи, тя дойде! — възкликна. Веднага почувства как сърцето му блъска силно в гърдите. — Знаех си, че ще дойде. Знаех си, че никога няма да ме остави, каквото й да й коства, каквато и да е опасността, ние ще я посрещнем заедно. Знаех, че тя ще бъде до мен, винаги. Знаех, че ще ми бъде вярна. Знаех, че ще ме обича. Никога не съм се съмнявал в нея дори за миг.
Той отвори със замах вратата и изтича от стаята, през входа към реката, и излезе в красивата овощна градина, където беше устроил за Елизабет закуска по случай майския празник само преди шестнайсет месеца.
— Елизабет! — извика той и затича през овощната градина към кея.
Беше кралската баржа, но от баржата на кея не слизаше Елизабет. Дъдли спря рязко, изведнъж сломен от разочарование.
— О, Сесил — каза той.
Уилям Сесил заслиза по дървените стълби към него и подаде ръка.
— Спокойно — каза той любезно. — Не се тревожете. Тя изпраща благопожеланията си.
— Значи не сте дошъл да ме арестувате?
— Бога ми, не — каза Сесил. — Това е посещение на вежливост, за да ви поднеса благопожеланията на кралицата.
— Нейните благопожелания? — изрече сломено Робърт. — Това ли е всичко?
Сесил кимна.
— Тя не може да каже повече, знаете това.
Двамата мъже се обърнаха и влязоха в къщата.
— Вие сте единственият човек от двора, който дойде да ме види — каза Робърт, когато влязоха: в тишината стъпките им отекваха по дървения под. — Помислете си за това! От всичките ми стотици приятели и почитатели, които се тълпяха около мен всеки ден, когато бях в самия център на двора, от всички тези хиляди, които се гордееха да ме нарекат свой приятел, които претендираха за познанство с мен дори когато едва ги познавах… вие сте единственият посетител, когото съм имал тук.