Боен клуб [bg]

Марла става от кухненската маса — облечена е в синя рокля без ръкави от някакъв лъскав плат. Прихваща подгъва на полата и го обръща, за да видя малките точици на бодовете отвътре. Не носи бельо. И намига.

— Исках да ти покажа новата си рокля — казва Марла. — Това е шаферска рокля, изцяло ръчно ушита. Харесва ли ти? В магазина втора ръка я продаваха за един долар. Някой е направил всички тези мънички бодове само за да ушие тази грозна, грозна рокля — казва Марла. — Можеш ли да повярваш?

Полата е провиснала от едната страна, а талията обгръща ниско хълбоците на Марла.

Преди да тръгне за магазина, Марла прищипва полата си, повдига я и танцува около мен и кухненската маса — задникът й хвърчи, обгърнат от полата. Марла обича — казва — всички онези неща, които хората страшно обичат и после, след час или след ден, захвърлят. Както коледната елха е център на внимание, а после, като мине Коледа, виждаш всичките тези мъртви елхички, все още обкичени със станиол, изхвърлени покрай магистралата. Гледаш елхичките и си мислиш за убити на шосето животни или за жертви на сексуални престъпления, облекли бельото си наопаки и овързани с черен изолирбанд. Искам само тя да се махне оттук.

— Най-хубаво е да се ходи в приюта за животни — казва Марла. — Където са всички тези животни, кученцата и котенцата, които хората са обичали, а после са зарязали. Дори и старите животни танцуват, скачат и ти се умилкват, защото след три дни получават свръхдоза натриев фенобарбитал и после — в голямата фурна за домашни любимци.

Големият сън, в стил „Долината на кучетата“7.

— Там, където дори и някой да те обича достатъчно, за да ти спаси живота, те кастрират. — Марла ме поглежда, сякаш аз съм този, дето я чука, и додава: — С тебе не мога да изляза на глава, нали?

Марла излиза през задния вход и си пее онази гадна песен, „Долината на куклите“.

Само я гледам как се отдалечава.

Следват един, два, три мига на тишина, докато Марла излезе докрай от стаята.

Обръщам се — Тайлър.

— Разкара ли я? — пита Тайлър.

Нито звук, нито мирис — просто се е появил.

— Първо — казва Тайлър, мята се от кухненската врата към хладилника и започва да рови из него — Първо, трябва да стопим мас.

Колкото до шефа, казва ми Тайлър, ако наистина ме е яд на него, трябва да отида до пощата, да попълня карта за смяна на адреса и да почнат да препращат цялата му кореспонденция в Ръгби, Северна Дакота.

Тайлър започва да вади торбички със замръзнало бяло вещество и да ги пуска в мивката. От мен се очаква да сложа една голяма тенджера на печката и да я напълня почти догоре с вода. Ако водата е прекалено малко, мазнината ще потъмнее, докато се отделя лойта.

— Тази мас — казва Тайлър — съдържа много сол, тъй че колкото повече вода слагаш, толкова по-добре.