Смъртта на една марионетка [bg]

Близнаците Евърард, които се подмазваха непрестанно на водещия актьор в трупата, живееха сред неописуем безпорядък в рушаща се къща с тераси край железопътната линия.

Бяха обект на любопитство за останалите обитатели на улицата, неспособни да проумеят що за птици са двамата. Изглежда, не ходеха на работа (пердетата им понякога си оставаха спуснати до обяд) и често излизаха чак към пет часа, понесли се нанякъде с малките си разтегателни пазарски мрежи.

Очевидно нямаха много пари. Никога не даваха нищо на тропащите по вратите за помощи, а от време на време, в пазарен ден, ги виждаха към пет часа да обикалят масите по пазара и старателно да подбират от останалите по тях плодове и зеленчуци. Различните хитроумни и не толкова хитроумни опити на съседите да влязат в дома им претърпяха провал. Дори не успяваха да се доберат до износения линолеум във вестибюла. А зад дебелия слой мръсотия на прозорците вътрешността на къщата си оставаше пълна загадка дори когато пердетата бяха дръпнати.

В грозното парче земя зад дома им, предназначено за градина, вилнееха коприва, тръни и висока трева, която се полюшваше и шумолеше, разклащана от пробягващи гризачи. На асфалта под еркерния прозорец стоеше и се разпадаше колата им — петнайсетгодишен фолксваген: държеше се цял благодарение на безброй заварки и добрата си воля, а на мястото на лепенката за платени данъци се мъдреше рекламен етикет на „Гинес“35. Госпожа Григс от вестникарската будка на ъгъла беше съобщила на полицията за това и за известно време етикетът изчезна, но после пак се появи. Госпожа Григс обичаше да повтаря, че от братята Евърард я побиват тръпки. Тя не понасяше предните зъби на Клайв — изглеждаха много остри и леко издадени напред, — нито навика на Доналд да примигва и да присвива очи. Наричаше ги Плъхчо и Кърта, но винаги зад гърба им.

Рядко ги виждаха поотделно, а ако случайно се случеше, самотният Евърард изглеждаше неясен, забулен в полумрак, сякаш можеха да светят с цялата си мощ само ако са в непосредствена близост. Човек оставаше с впечатлението, че се хранят един от друг; натрупваха мазнини от злобни предсказания и разменени реплики. Нищо не доставяше на братята по-голямо щастие от ситуациите, в които някой изпаднеше в неудобство (макар че те никога не бяха достатъчно честни, за да си го признаят). Всъщност лицемерието беше тяхна запазена търговска марка. Никой не би бил по-изненадан от тях, когато някой не разбере нещо. Или когато техен заговор причини разрив в отношенията между някои хора и всички са нещастни. Тогава те плачат заедно с другите — „Кой би си помислил?“, а после се оттеглят в отвратителната си кухня и пак започват да кроят заговори и интриги.