Среднощен сокол [bg]

— Всички страдаха. И страдат. — Ворна го погали нежно по бузата. — Казват, че истината носи свобода. Понякога е така, но по-често не е вярно. Истината може да е като кинжал в сърцето. Когато баща ти умря и ти се роди, се разкъсвах между скръб и радост. Това почти ме смаза. Един ден те гледах в люлката и се почувствах прокълната от любовта, а не благословена. В този миг ми се искаше никога да не съм те зачевала, да не съм срещала баща ти. Да не съм познала любовта. И това е истина, Бануин. Е, как я понасяш?

— Мога да те разбера — отвърна той. — Не съм нито ядосан, нито уязвен.

— Ами ако ти бях казала същото преди пет години, когато всички други момчета те мразеха и презираха?

— Щеше да ме съсипеш — призна Бануин. — Тогава бях твърде малък, за да те разбера.

— Да, детето вплита своите чувства в истината — натърти Ворна. — „Майка ми не ме е обичала.“ „Не съм бил желан на този свят.“ Почти същото е с Бейн. Конавар не го е признал за свой син, значи Конавар мрази и него, и майка му. Конавар е зла твар. Враг. Ето как Бейн си представя истината. И това го измъчва.

— И ние нищо не можем да направим, така ли?

— Не бих казала. У него има голяма сила — силата да бъде предан и да обича. Ако има добри приятели до себе си, може би ще намери своя път. Това можем да направим. Да останем негови приятели.

— Винаги ще бъда негов приятел — зарече се Бануин…

Бануин се унасяше от танца на сенките в пещерата. Погледна навън и различи силуета на Бейн, който още седеше на канарата. Надигна се сънено и се завлече при него.

— Хубава нощ — каза, когато седна на скалата до приятеля си.

— Хубава е — съгласи се Бейн. — Някои се плашат от нощта, но аз обичам тъмнината. Изглежда безкрайна и спокойна. Когато бях малък, на пет-шест, майка ми ме водеше при водопада Ригуан в топлите нощи. Плувахме на лунна светлина. Помня как мечтаех да съм риба и да си плувам вечно. Обичах тези нощи. Излизахме от водата, тя палеше огън и сядахме да изядем вечерята, която бе донесла. После винаги ми се спеше, тя ме завиваше с одеяло и ме прегръщаше, заспивах с глава в скута ѝ. Най-спокойните нощи в живота ми. Не сънувах нищо.

— Странно е, че хубавите спомени могат да натъжават — каза Бануин. — И с мен е същото, когато си спомня Големия мъж. Като малък все тичах на двора да видя дали идва да ни навести. Щом го видех, пищях от радост и търчах към него. А сега щом си спомня лицето му с онези яркосини очи, в гърлото ми засяда бучка. Толкова много неща щяха да са различни, ако не бе умрял в онази битка.