Английският шпионин [bg]

Келър седна зад волана на реното и пое покрай скалистото западно крайбрежие на острова, тюркоазеносиньото море се ширеше от дясната му страна, а от лявата се издигаха високите върхове на планините от вътрешността. За да минава времето, слушаше новините по радиото. В тях нямаше нищо за мъртъв либиец в луксозен хотел в Берлин. Кристофър смяташе, че трупът още не е открит. Той бе извършил деянието абсолютно безшумно и на излизане от стаята бе закачил на дръжката табелката „Не ме безпокойте“. Рано или късно от управата на хотел „Кемпински“ щяха да почукат на вратата. И като не получеха никакъв отговор, щяха да влязат в стаята и да намерят един ценен гост с две дупки от куршуми в сърцето и трета в средата на челото. От управата, естествено, веднага щяха да се обадят в полицията и щеше да започне спешно търсене на тъмнокосия мъж с мустаци, видян да влиза в стаята. Те щяха да успеят да проследят действията му веднага след убийството, но следата щеше да изстине в гористия сумрак на парка Тиргартен. Полицията никога нямаше да установи самоличността му. Някои щяха да предположат, че е бил либиец като жертвата си, но някои от по-мъдрите ветерани щяха да си помислят, че е бил същият скъпоплатен професионалист, който убиваше в Европа в продължение на години. И след това щяха да се откажат от случая, защото знаеха, че убийствата, извършвани от професионални убийци, рядко се разкриват.

Келър кара по крайбрежния път до град Порто и след това зави към вътрешността. Беше неделя, пътищата бяха пусти и звън на църковни камбани огласяше планинските градчета. В центъра на острова, близо до най-високата му точка, се намираше малкото село на Орсати. То беше там — или поне така се говореше — още от времето на вандалите, когато хората от крайбрежието потърсили убежище в планините. Времето в него сякаш бе спряло. Децата играеха по улиците по всяко време, защото нямаше „хищници“. Нито имаше незаконни наркотици, защото нито един дилър не би рискувал да си навлече гнева на Орсати, като продава наркотици в неговото село. Там не се случваше нищо особено, а понякога нямаше и достатъчно работа за вършене. Но то беше чисто, красиво и безопасно и хората, които живееха в него, изглеждаха доволни да се хранят добре, да пият виното си и да се наслаждават на времето, прекарано с техните деца и родители. Те липсваха на Кристофър винаги, когато бе далеч от Корсика задълго. Той се обличаше като тях, говореше на корсикански диалект като тях, а вечер, когато играеше петанк с мъжете на селския площад, със същото отвращение поклащаше глава, когато някой заговореше за французите или — не дай боже — за италианците. Някога хората от селото го наричаха Англичанина. Сега той бе просто Кристофър. Беше един от тях.