Отвъд зимата [bg]

Въпреки кампанията за всяване на страх везните натежаха в полза на левите партии, които се обединиха в коалицията Единен фронт начело с Алиенде. Пред ужаса на онези, които винаги бяха упражнявали властта в страната, и пред очите на Съединените щати, които наблюдаваха чилийските избори след горчивия опит с Фидел Кастро и неговата революция, Единният фронт победи през 1970 г. Най-изненадан вероятно беше самият Алиенде, който три пъти преди това се беше явявал като кандидат и често се шегуваше, че на гроба му ще може да се прочете следният епитаф: „Тук почива бъдещият президент на Чили“. Вторият изненадан беше Енрике Марас, който неочаквано бе лишен от възможността да бъде в опозиция. Ала това бързо се промени веднага след като първоначалната еуфория се уталожи.

Триумфът на Салвадор Алиенде, първият марксист, избран с демократични избори, привлече вниманието на целия свят и по-специално на Централното разузнавателно управление на Съединените щати. Да управлява с подкрепата на партии с различни платформи и в условията на безмилостна война срещу него, водена от опозицията, нямаше как да не се окаже невъзможна задача и това скоро щеше да проличи, когато се отприщеше бурята, продължила три години и разклатила основите на обществото. Никой не можеше да е безразличен.

За Енрике Марас истинската, задължителна революция беше кубинската и реформите на Алиенде само я отлагаха. Неговата ултралява партия саботира правителството също толкова пламенно, колкото и десницата. Малко след изборите Енрике заряза учението и напусна майчиния си дом, без да остави адрес. Рядко щяха да получават новини от него, когато се отбиваше или се обаждаше винаги набързо, дейността му беше тайна. Продължаваше да е с брада и дълга коса, но вече не носеше каскет и ботуши и изглеждаше по-замислен. Вече не се хвърляше в атака, въоръжен с азбучни клишета срещу буржоазията, религията и американския империализъм; научил се беше да изслушва с престорена вежливост ретроградните мнения на майка си и простотиите на сестра си, както сам ги наричаше.

Лусия беше украсила стаята си с плакат на Че Гевара, защото нейният брат й го беше подарил, защото този революционер й се струваше секси и за да дразни майка си, която го смяташе за престъпник. Имаше също няколко диска на певеца и композитор Виктор Хара. Известни й бяха протестните му песни и някои лозунги за „марксистко-ленинския авангард на работническата класа и на потиснатите маси“, за какъвто се определяше партията на Енрике. Присъединяваше се към многолюдните демонстрации в защита на правителството, викайки до прегракване обединеният народ никога няма да бъде победен, а седмица по-късно със същия ентусиазъм тръгваше с приятелките си в друга, също толкова многобройна демонстрация да протестира срещу същото правителство, което беше подкрепяла няколко дни по-рано. Повече от каузата я интересуваше шумотевицата и викането по улиците. По отношение на идеологическата й праволинейност имаше още много да се желае, укори я веднъж Енрике, когато отдалеч я зърна в марш на опозицията. На мода бяха миниполите, ботушите с платформа и силно гримираните очи — все атрибути, които Лусия възприе — както и хипитата, чеда на цветята, на които малцина чилийски младежи подражаваха, като танцуваха дрогирани и с дайрета и се любеха в парковете по модела на Лондон и Калифорния. Лусия не стигна дотам, защото майка й никога не би й позволила да се събира с тези пасторални дегенерати, както ги наричаше.