Отвъд зимата [bg]

— Как си представяш старостта си? — го беше попитала тя веднъж.

— Вече съм добре настанен в нея.

— Не, човече, остават ти още около десетина години.

— Надявам се да не живея дълго, би било цяло нещастие. Идеалното би било да умра в отлично здраве, да кажем на около седемдесет и пет години, когато тялото и умът ми още действат както се полага.

— Струва ми се добър план — бе казала тя весело.

Ричард говореше сериозно. На седемдесет и пет годишна възраст трябваше да намери ефикасен начин да премахне себе си. Когато настъпеше този момент, щеше да иде в Нови Орлеан и да се настани с музиканти на открито между чудатите персонажи във френския квартал. Там възнамеряваше да свърши дните си, свирейки на пиано с възхитителни негри, които щяха да го приемат в състава си от състрадание, а той щеше да изпадне в забрава от звуците на тромпета и на саксофона, оглушал от африканската възторженост на ударните инструменти. Ако това желание обаче беше прекалено амбициозно, тогава щеше да си тръгне мълком от света под някой едва дишащ вентилатор в стар бар, с утехата от ритъма на меланхоличен джаз, посръбващ екзотични коктейли и без да го е грижа за последиците, защото смъртоносното хапче щеше да е в джоба му. В тази последна нощ можеше да си пийне на воля.

— Не ти ли трябва партньорка, Ричард? Някоя в леглото ти например? — го бе попитала Лусия, дяволито намигайки.

— Изобщо не.

Нима трябваше да й разказва за Сюзън. Връзката им нямаше значение нито за Сюзън, нито за него. Той беше уверен, че е един от многото любовници, които й помагаха да понася нещастния си брак, който според него би трябвало да е приключил още преди години. Избягваха тази тема, Сюзън не говореше за това и той не я разпитваше. Бяха колеги, добри другари, свързани с чувствено приятелство и интелектуални интереси. Срещите им преминаваха без никакви усложнения всеки втори четвъртък на месеца винаги в един и същи хотел, тъй като тя беше толкова методична, колкото и той. Един следобед в месеца им беше достатъчен, всеки си имаше собствен живот.