Съветът на злото [bg]

Изгаряше от желание да разкаже приключенията си на приятелите си, но бе убеден, че ще го обвинят в лъжа и всичко ще приключи със свада. А и някакъв вътрешен глас му нашепваше егоистични мисли — дарбата бе за него, не за тях.

Останалите явно бяха усетили, че се е отдръпнал от бандата. Един ден, на връщане от поредната безумна мисия, Гадняра дръпна Джейк настрани и прошепна:

— Добре ли си, братле? — попита той, а очите му шареха непрекъснато, сякаш не можеше да се съсредоточи върху едно нещо.

— Да, защо?

— Ами, знам, че ще прозвучи… странно… разбираш ли, но си пребледнял като призрак. Да не си станал фен на готика, а?

— Не мога да се наспя — отвърна Джейк небрежно. Но той също го бе забелязал. Лицето му по принцип бе румено и здраво, а сега под очите му бяха изплували тъмни кръгове, въпреки че спеше повече от обикновено.

— И ми се струва, че вече не се кефиш.

Джейк го изгледа и потисна усмивката си. Нима бандата дебеловрати гамени се притесняваха, че верният им водач ще ги изостави?

— Знаеш как е. Просто се замислих за някои неща. Това е всичко.

— К’ви неща?

— Неща — промърмори Джейк и нарочно не му разясни нищо повече. С крайчеца на окото забеляза, че Гадняра го изгледа, но си замълча.

В четвъртък Джейк реши, че няма смисъл да ходи на редовните срещи с приятелите си и им изпрати есемес да им съобщи. Беше сигурен, че ще се ядосат, затова изключи телефона си, за да не получи канонада от отговори и от тримата. А и трябваше да помисли за нещо друго. След като провери пощата си за десети път тази сутрин, намери вътре кратко писмо от Villain.net. Три думи: „Време за действие“.

Джейк зачака в стаята си по-нататъшни указания. Навън прекрасният ден прерастваше в буря. Проливният дъжд барабанеше по стъклата, а в небето пробягваха светкавици. Джейк наблюдаваше светлинното шоу от прозореца си. Обожаваше бурите, за разлика от сестра си, която се страхуваше от гръмотевици и обикновено се криеше в гардероба, докато отминат.

Изведнъж си даде сметка, че край бараката в дъното на градината, скрит под дърветата, стоеше някой. Поредната светкавица не успя да освети силуета.

— Базилиск! — Джейк грабна изтърканото си кожено яке от пода и се прехвърли през прозореца. Претича през подгизналата морава, а силуетът се отдалечи през дърветата, които деляха двора на Джейк от полето зад него.

Джейк разтвори клоните и видя скайкара спрян край нивата. Базилиск седеше вътре и му направи знак да се приближи. Джейк с вълнение се втурна към возилото.

— Бързо, чака ни много работа — каза Базилиск припряно. След това се вторачи в екран с радар, който, както предполагаше Джейк, обхващаше околността.

— И аз се радвам да те видя — отвърна момчето доста саркастично. Този път стегна здраво колана на седалката. Вратите се спуснаха с тихо механично съскане.