Александрийската връзка [bg]

Забави крачка и дръпна Пам до себе си.

— Трябва да изостанем малко. Макар че не се оглежда, той лесно може да ни забележи.

Пресякоха платното и тръгнаха покрай редицата красиви стари сгради по тясната уличка, водеща към морето. Убиецът бе на трийсетина метра отпред. Малоун го видя как завива зад ъгъла.

Стигнаха същия ъгъл и надникнаха от другата му страна. Мъжът крачеше напред по пешеходната улица с магазини и ресторанти от двете страни. Доста хора се шляеха наоколо и Малоун реши, че могат да рискуват. Тръгнаха след него.

— Какво правим? — попита Пам.

— Единственото, което можем.

— Защо не им дадем това, което искат?

— Не е толкова просто.

— Как да не е?

Малоун продължи да гледа право напред.

— Благодаря за съвета.

— Ти си абсолютен гадняр.

— И аз също те обичам. И след като вече се изяснихме, нека се съсредоточим върху действията си.

Човекът, когото следяха, зави надясно. Малоун затича напред, зави зад ъгъла и видя убиецът да приближава мръсен пикап волво. Надяваше се да не се измъкне. Нямаше начин да го последват. Тяхната собствена кола бе твърде далеч. Видя как мъжът отваря вратата откъм шофьора и хвърля нещо вътре. После затвори вратата, обърна се и тръгна към тях.

Влетяха в един магазин за дрехи секунди преди убиецът да мине покрай тях. Застанал до вратата, Малоун го видя да влиза в някакво кафене.

— Какво прави? — попита Пам.

— Чака нещата да се уталожат. Не иска да се набива на очи. Ще си тръгне по-късно.

— Това е лудост. Та той току-що уби човек.

— Което знаем само ние.

— Защо изобщо го застреля?

— За да ни стресне. За да спре потока на информация. Има много причини.

— Тази професия е отвратителна.

— А ти защо мислиш, че се отказах от нея? — Той реши да използва паузата в своя полза. — Иди до колата и я докарай. — Посочи към една уличка до крайморската железопътна гара. — Паркирай и ме чакай. Когато си тръгне, той ще трябва да мине оттам. Това е единственият изход от града.

Подаде й ключовете и за миг в съзнанието му проблеснаха спомените за безброй други случаи, когато й бе подавал ключовете от колата. Отминалите години прелетяха пред очите му. Фактът, че двамата с Гари го чакат у дома, винаги му бе действал успокоително след приключването на някоя задача. И колкото и да не искаха да си го признаят и двамата, някога се бяха държали мило един с друг. Помнеше усмивката й, докосването й. За съжаление лъжата за Гари вече разяждаше хубавите спомени с отровата на подозренията. Караше го да си задава въпроси. Да се пита дали животът им заедно не е бил просто илюзия.