Поп, дама, вале [bg]

Откъм главния вход се чу развълнуван звънец. Том буйно залая. Марта вдигна учудено вежди. Драйер със загадъчна усмивка стана и както още дъвчеше, отиде да отвори.

Тя седеше, полуобърната към вратата, вдигнала чашата си в ръка. Когато, подтикван шеговито от Драйер, Франц влезе странишком в трапезарията, рязко спря, тракна токове и бързо се приближи към нея, тя така прекрасно се усмихна, така горещо блеснаха устните й, че в душата на Драйер някаква огромна весела тълпа оглушително заръкопляска и той си помисли, че след такава усмивка наистина всичко ще е наред: Марта, както едно време, ще разказва задъхано за филма, за новата, невероятна рокля — и в неделя, вместо на тенис (какъв ти тенис в дъжд!) двамата ще отидат да пояздят в шумолящия, слънчев, оранжев парк.

— Преди всичко, драги ми Франц — каза той и му подаде стол, — хапни. И ето ти чашка коняк.

Франц изхвърли като автомат ръка през масата, като се целеше в протегнатата чашка, събори вазичката с тежка, кафеникава роза („която отдавна трябваше да се махне“ — помисли си Марта) и жабунясалата вода се разля на мръсна шарка по покривката.

Той окончателно се смути — и нищо чудно. Преди всичко изобщо не очакваше да види Марта. Струваше му се, че Драйер ще го приеме в кабинета си и ще му съобщи за нещо важно, много важно, с което Франц трябва незабавно да се заеме. Усмивката на Марта тутакси го замая. Той в миг си изясни причината за своя смут. Като онова семе, което факирът заравя в земята, за да издърпа с отчаяна магия от нея живо дърво, молбата на Марта да скрие от Драйер невинното им похождение, молба, на която почти не бе обърнал внимание, сега, в присъствието на Драйер, мигновено и чудовищно се разрасна и се превърна в тайна, която странно го свързваше с Марта. Наред с това си спомни думите на старчето за приятелката и му стана горещо, сладко и срамно. Опита се да отхвърли магията, да погледне Марта спокойно и весело; но като срещна нетърпимо втренчения й поглед, продължи да попива безпомощно с кърпа мократа покривка, въпреки че Драйер се смееше и избутваше ръката му. Допреди малко той лежеше в кревата си — а сега изведнъж се бе озовал в искрящата трапезария и сякаш насън страдаше, че не може да спре струйката, която беше заобиколила солницата и под прикритието на ръба на чинията се опитваше да дотича до сгъвката на покривката. Марта с усмивка (утре и без това ще трябва чиста покривка) премести поглед върху ръцете му, нежната игра на ставите под изопнатата кожа — треперещите дълги пръсти и кой знае защо осеза как този ден не е облякла нищо вълнено.