Поп, дама, вале [bg]
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Фама
- ISBN: 9789545973062
- Переводчик: Лиляна Тодорова Минкова
- Жанр: Русская классическая проза
Электронная книга - «Поп, дама, вале [bg]». Краткое содержание книги:
От всичките ми романи Поп, дама, вале е най-ведрият. Владимир Набоков
Често се изкушаваме да мислим, че ранните произведения на Набоков са просто репетиции за неговите шедьоври. Това е дълбоко погрешно - романът Поп, дама, вале свидетелства за същото майсторство на перото, каквото личи и в по-нататъшните творби. Джилиън Тиндъл
Пъстротата, мощта и богатството на усещанията у Набоков нямат дори блед съперник в съвременната белетристика. Прочитът на Набоков е стимулиращо изживяване, в което участват и умът, и въображението, и естетиката. Това е най-близкото нещо до чистата чувствена наслада, което прозата може да даде. Мартин Еймис
Откъм главния вход се чу развълнуван звънец. Том буйно залая. Марта вдигна учудено вежди. Драйер със загадъчна усмивка стана и както още дъвчеше, отиде да отвори.
Тя седеше, полуобърната към вратата, вдигнала чашата си в ръка. Когато, подтикван шеговито от Драйер, Франц влезе странишком в трапезарията, рязко спря, тракна токове и бързо се приближи към нея, тя така прекрасно се усмихна, така горещо блеснаха устните й, че в душата на Драйер някаква огромна весела тълпа оглушително заръкопляска и той си помисли, че след такава усмивка наистина всичко ще е наред: Марта, както едно време, ще разказва задъхано за филма, за новата, невероятна рокля — и в неделя, вместо на тенис (какъв ти тенис в дъжд!) двамата ще отидат да пояздят в шумолящия, слънчев, оранжев парк.
— Преди всичко, драги ми Франц — каза той и му подаде стол, — хапни. И ето ти чашка коняк.
Франц изхвърли като автомат ръка през масата, като се целеше в протегнатата чашка, събори вазичката с тежка, кафеникава роза („която отдавна трябваше да се махне“ — помисли си Марта) и жабунясалата вода се разля на мръсна шарка по покривката.
Той окончателно се смути — и нищо чудно. Преди всичко изобщо не очакваше да види Марта. Струваше му се, че Драйер ще го приеме в кабинета си и ще му съобщи за нещо важно, много важно, с което Франц трябва незабавно да се заеме. Усмивката на Марта тутакси го замая. Той в миг си изясни причината за своя смут. Като онова семе, което факирът заравя в земята, за да издърпа с отчаяна магия от нея живо дърво, молбата на Марта да скрие от Драйер невинното им похождение, молба, на която почти не бе обърнал внимание, сега, в присъствието на Драйер, мигновено и чудовищно се разрасна и се превърна в тайна, която странно го свързваше с Марта. Наред с това си спомни думите на старчето за приятелката и му стана горещо, сладко и срамно. Опита се да отхвърли магията, да погледне Марта спокойно и весело; но като срещна нетърпимо втренчения й поглед, продължи да попива безпомощно с кърпа мократа покривка, въпреки че Драйер се смееше и избутваше ръката му. Допреди малко той лежеше в кревата си — а сега изведнъж се бе озовал в искрящата трапезария и сякаш насън страдаше, че не може да спре струйката, която беше заобиколила солницата и под прикритието на ръба на чинията се опитваше да дотича до сгъвката на покривката. Марта с усмивка (утре и без това ще трябва чиста покривка) премести поглед върху ръцете му, нежната игра на ставите под изопнатата кожа — треперещите дълги пръсти и кой знае защо осеза как този ден не е облякла нищо вълнено.
Драйер изведнъж стана и каза:
— Франц, това може да е негостоприемно — но няма как, вече е късно и ние с теб трябва да тръгваме…
— Къде? — попита объркано Франц и пъхна мократа топка на кърпата в джоба си. Марта погледна с хладно учудване мъжа си.
— Сега ще видиш — каза Драйер и в очите му светнаха познати на Марта пламъчета.
„Що за глупости — помисли си тя злобно. — Какво ли е намислил?“
В антрето тя го задържа и в скороговорка прошепна:
— Къде отиваш? Къде отиваш? Настоявам да ми кажеш къде отиваш?
— Да гуляя — отговори весело Драйер, с надежда да предизвика още една прекрасна усмивка.
Тя трепна; той я потупа по бузата и излезе. Марта се върна в трапезарията, постоя замислена зад стола, на който току-що беше седял Франц; после вдигна ядосано покривката там, където имаше разлята вода и подложи под покривката чиния. В огледалото се отразиха зелената й рокля, нежната шия под тъмната тежест на кока, блясъкът на дребните бисери. Тя дори не почувства, че огледалото я гледа — и, като се движеше бавно, раздигайки шунката, продължи от време на време да се отразява в него. После угаси лампата в трапезарията и като гризеше огърлицата, се качи в спалнята си.
„Сигурно е точно така — мислеше тя. — Ще го събере с някоя развратница, а тя ще го зарази… И е загубен…“
Тя бавно се засъблича и изведнъж почувства, че ей сега ще се разплаче. Само това липсваше. Почакай, само почакай да се прибереш. Особено ако си се пошегувал… И изобщо, на какво прилича това: да го поканиш и да го отведеш… През нощта… Дявол знае какво… дявол знае какво…
Тя отново, както вече много пъти, прекара в паметта си всички прегрешения на своя съпруг. Струваше й се, че ги помни всичките. Бяха много. Но това не й пречеше да казва на сестра си, когато тя дохождаше от Хамбург, че е щастлива, че бракът й е щастлив. И наистина: Марта смяташе, че бракът й не се различава от всеки друг брак, че винаги има разногласия, че жената винаги се бори с мъжа, с приумиците му, с отстъпленията от изконните правила — и тъкмо това е щастливият брак. Нещастен брак е когато мъжът е беден или отива в затвора за тъмно провинение, или харчи пари за издръжка на любовници — дотогава Марта не се оплакваше от положението си, защото то беше естествено, обичайно…