Поп, дама, вале [bg]

— Чуйте, — ами ако ви доплащам малко, вие бихте ли… аз бих ли… с една дума — ще мога ли да приемам когото си искам?

— Това е още въпрос — заяви старчето.

— Няколко марки отгоре — добави Франц.

— Разбирам — каза старчето.

— По още пет марки на месец — рече Франц.

— Добре — кимна старчето и веднага добави наставнически и лукаво: — Гледайте да не закъснеете за работа.

Така изведнъж отидоха на вятъра всички усилия на Марта; не си струваше толкова да се пазари. Но Франц, след като реши тайно да доплаща от собствените си пари, отлично почувства, че е постъпил необмислено. Парите се топяха, а Драйер все не се обаждаше. Четири дни Франц с отвращение излизаше точно в осем от къщи и замаян от умора, се прибираше след седем. Прословутият булевард и пресичащите го улици безкрайно му опротивяха. На майка си прати пощенска картичка с изглед на този булевард, писа, че е здрав, че Драйер е много добър човек: нямаше смисъл да плаши старицата. И едва в петък вечерта, към единайсет, когато Франц вече си беше легнал и си казваше, панически разтреперан, че всички са го забравили, че е съвсем сам в чужд град — и с някакво злорадство си мислеше: „А не, ще имате да взимате! Утре ще се направя на болен, ще се търкалям целия ден в леглото, а привечер ще отпраша към някое весело заведенийце“ — в този миг старчето почука и го извика със сънен глас на телефона.

Като ужасно бързаше и се вълнуваше, Франц нахлузи над нощницата панталона, втурна се бос по коридора, увисналите му тиранти се закачиха за дръжката на вратата, дръпна се и гумата го перна болезнено по ухото, замяркаха се тъмните стени на коридора, някакъв сандък успя да го удари бързо по коляното и най-сетне с райски блясък засия на стената телефонното съоръжение. Дали защото Франц не беше свикнал с телефоните, или защото беше тъй развълнуван, толкова се беше задъхал — но отначало не можа да разпознае гласа, който му лаеше в ухото. „Ела веднага при мен вкъщи — каза най-сетне ясно гласът. — Чу ли? Моля те, побързай. Чакам те…“ — „Ах, здравейте, здравейте…“ — запелтечи Франц, но телефонът вече беше пуст. Драйер окачи със замах слушалката, облегна се пак на масата и продължи да записва бързо в голямо джобно тефтерче всичко, което трябваше да направи утре. После погледна часовника, съобразявайки, че жена му трябва ей сега да се върне от киното. Потри с пъргава длан чело, усмихна се хитро, извади от чекмеджето връзка ключове и електрическо фенерче, подобно на тръба с изпъкнало око. Още не беше свалил палтото — току-що се беше прибрал и както си беше с него, отиде в кабинета, както правеше винаги, когато бързаше нещо да запише; някъде да се обади. Сега той шумно отмести стола и сваляйки пътьом мъхестото си, широко, жълто палто, отиде в антрето и там го окачи. После пусна в огромния джоб на вече успокоилото се палто ключовете и фенерчето. Том, който лежеше до вратата, стана, потърка нежно глава в крака му и пак легна. Драйер се заключи звънко в тоалетната, където на варосаната стена дремеха малки, остарели комари, и след минута, вече с домашна, бавна походка, мина отново в кабинета, а оттам в трапезарията.