Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Неохрон
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Някои бъчви с книги били намерени и изгорени заедно с книгоносците. Самият манастир бил подлаган три пъти на атаки от тълпите. По-късно безумието започнало да затихва.
В края на този период орденът на Лейбовиц съхранил от огромната съкровищница на човешките знания само няколко бъчви с оригинални книги.
И сега, след шест столетия мрак, монасите все още пазеха тази „Книга на Паметта“, изучаваха я, преписваха я и чакаха търпеливо. По времето на Лейбовиц бяха смятали, че е вероятно четвъртото или петото поколение да пожелае да приеме своето наследство.
Но тогава монасите не бяха отчели способността на човечеството за няколко години да създаде нова култура, ако предишната е унищожена напълно. Тази „култура“ обаче беше наследена от тъмнината, в която думата „простак“ означаваше „гражданин“, а думата „гражданин“ означаваше „роб“. Монасите търпеливо чакаха. За тях нямаше значение, че голяма част от съхранените знания бяха вече безполезни. На практика това вече не бяха никакви знания, а нещо недостижимо за монасите. Толкова недостижимо за тях, колкото и за най-дивото горско племе.
За да се изясни как може да се съедини разкъсаната информация за постиженията от миналото в едно полезно цяло, трябваше да се постигне поне минимално знание за самите достижения. В един прекрасен ден или в едно прекрасно столетие щеше да се появи Обединителят и всички тези неща щяха отново да се свържат помежду си. Така че времето в момента нямаше значение. Съществуваше „Книга на Паметта“ и тяхното задължение беше да я опазят. И те щяха да го правят сто, хиляда или дори десет хиляди години, тъй като бяха истински последователи на блажения Лейбовиц.
След като скривалището беше затворено, абатът бързо и без излишен шум прибра при себе си всички намерени там документи и реликви. Затворени, според слуховете, в кабинета на Аркос, те станаха недостижими за изучаване. Но, макар всичко това да беше скрито от абата, всеобщото обсъждане на находките продължаваше. Франциск рядко чуваше някое прошепване на тази тема. С времето всичко затихна и се възобнови едва тогава, когато някои от братята дочуха части от разговора на абата с един куриер от Новия Рим. Последва нов оживен шепот из коридорите за няколко седмици, който после отново затихна.
Брат Франциск Джерард от Юта през следващата година се върна в пустинята и отново пости в уединение. Слаб и измъчен, той отново беше извикан при абат Аркос. Свещеникът поиска да знае дали младият послушник и този път не беше водил беседи с представители на небесните сили.
— О, не, господарю мой! През деня там нямаше нищо, освен лешояди.
— А през нощта?
— Само вълци — каза Франциск и добави внимателно: — така мисля.
Аркос реши да не обсъжда това допълнение към отговора, а просто навъси вежди. Както забеляза брат Франциск, намръщеният поглед на абата беше източник на някаква енергия. Тя все още не беше добре изучена, като не се взема предвид изпепеляващото й въздействие върху всеки поглъщащ я предмет. При това ролята на такъв предмет обикновено играеше някой постулант или послушник. До следващия въпрос Франциск успя да погълне една петсекундна доза от тази енергия.
— А какво ще кажеш за миналогодишните неща?
Послушникът трескаво преглътна.
— Старецът ли?
— Старецът.
Като се стараеше в тона му да не се промъкне дори намек за въпрос, Аркос избоботи:
— Само един старец, нищо повече. Сега ние сме убедени в това.
— Аз също мисля, че това беше само един старец.
Отец Аркос уморено се протегна за ореховата летва. Удар!
— Deo gratias!
Удар!
— Deo…
Когато Франциск тръгна към килията си, абатът извика след него в коридора:
— Между другото, исках да ти напомня…
— Да, преподобни отче?
— Никакъв обет за теб през тази година — изрече Аркос и изчезна в кабинета.
7
Седем години проведе брат Франциск в изпитание, седем великопостни бдения в пустинята. За това време той стана изкусен имитатор на вълчия вой. За развлечение на братята някои вечери той събираше около стените на абатството цели глутници вълци. През деня помагаше в кухнята, почистваше каменните подове и продължаваше да посещава класа по изучаване на древността.
Веднъж в абатството, яхнал магаре, пристигна куриер от духовната семинария на Новия Рим. След дълги преговори с абата той поиска да се срещне с брат Франциск. Пратеникът явно беше учуден, че вижда истински мъж, все още носещ дрехите на послушник и почистващ кухненските подове.