![Собствено правосъдие [Divine Justice - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/2/3/7/sobstveno-pravosdie-divine-justice-bg-download.jpg)
Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]». Краткое содержание книги:
Сега Оливър Стоун е най-издирваният убиец в Америка. Но не само от ФБР. Един човек от миналото му го иска мъртъв, и то веднага. А членовете на клуб „Кемъл“ го искат жив и са готови да рискуват живота си, за да го спасят.
Часове след двата фатални изстрела Оливър пътува с влак за Ню Орлиънс с надеждата, че след урагана „Катрина“ наемат строителни работници на черно. Във влака обаче става побой, добрият самарянин Оливър се намесва и трябва да слезе на първата гара, за да избегне проверката на документите. Внезапното прекъсване на пътуването му го отвежда в едно миньорско градче, където постоянно се случват загадъчни инциденти. Самият Оливър на няколко пъти е на косъм от смъртта. А човекът от миналото вече е надушил следите му. Членовете на клуб „Кемъл“ също. Кой ще го открие пръв?
— Наистина ми помогна. Тръшна трима, с голи ръце. На всичкото отгоре умее да хвърля нож така, както не съм виждал никога.
Изражението на жената видимо се промени, погледът й омекна.
— Струва ми се, че си малко старичък, за да се правиш на Рамбо — отбеляза тя.
— И според мен, повярвай ми — рече Стоун. — Особено тази сутрин. Значи ти си Абигейл Райкър?
Вместо да отговори, жената тръсна глава и махна към стълбите.
— Сигурно сте гладни. Хайде, слизайте. Кафето е горещо, яйцата — също.
Оказа се, че ресторантчето е почти пълно. Повечето от клиентите бяха мъже на средна възраст с прашни кръгове под очите, облечени в работни комбинезони със светоотражателни ленти на гърба.
— Нощната смяна — поясни Дани.
Стоун изпита странното чувство, че е попаднал в болница. Хората около масите бяха прегърбени и измъчени. Мнозина имаха превръзки на ръцете и краката, стиснали с обезобразени от наранявания пръсти големи чаши кафе. Спуканите им пластмасови каски лежаха на пода, между тежките ботуши. Зачервените очи гледаха разсеяно, въздухът кънтеше от кашлица.
— Гаден начин да си изкарваш хляба — отбеляза Аби, докато ги настаняваше на една свободна масичка край бара. Явно беше забелязала смайването на Стоун.
Пред тях се появиха пълни чинии. През следващите десетина минути изгладнелият Стоун погълна две порции и три чаши горещо кафе.
Аби придърпа един стол и седна до тях. Изчака синът й да изяде четвъртата си препечена филийка, след което протегна ръка и му издърпа ухото.
— Това пък за какво? — попита Дани.
— Заради завръщането ти.
— Бъди спокойна, докато се усетиш, аз пак ще изчезна. Няма защо да си ядосана.
— Не съм казала, че съм ядосана.
— Не си ли?
— Да, ядосана съм!
Решил да прекъсне тази размяна на любезности, Стоун подхвърли:
— А накъде мислиш да поемеш?
— Не знам. Накъдето ме отвее вятърът.
— И все пак?
— Всеки си мечтае за нещо. Може би в Калифорния. Нещо свързано с киното. Висок съм, изглеждам добре.
Защо да не опитам да стана дубльор или нещо подобно?
— Ами колеж? — попита с въздишка Аби. — Такава мечта не е ли минавала през дебелата ти глава?
— Мамо, вече сме говорили на тази тема.
— Аз съм говорила, докато ти предпочиташе да мълчиш.
— Ако не беше травмата в коляното, сега щях да играя в отбора на Техническия университет във Вирджиния. Но не се получи. И какво толкова ще ми донесе ученето? Забрави ли, че едва избутах гимназията?
— Ти не си глупав.
— Никога не съм твърдял противното. Но просто не си падам по книгите.
Аби се извърна към Стоун.
— Ти учил ли си в колеж?
— Имах такива намерения, но вместо това се озовах в армията — рече той.
— Във Виетнам ли?
Той кимна.
— Ето защо се биеш като дявол! — ухили се Дани. — Дано не си от онези шантави ветерани с метална пластина в главата! Нещо като подвижна бомба със закъснител, а?
— Не се шегувай с тези неща, Дани — смъмри го майка му. — Човекът се е сражавал за страната ни.
— Успях да се прибера у дома без пластини — усмихна се Стоун.
— Раняван ли си? — попита с интерес младежът.
— Мисля, че майка ти е права за колежа — смени темата Стоун.
— Хубаво де, готов съм да се запиша веднага. Трябва ми само един чек за сто бона и веднага потеглям за Харвард.
Аби понечи да каже нещо, но в същия момент вратата се отвори и разговорите моментално стихнаха. На прага стоеше едър мъж с безупречна униформа и леко наклонена широкопола шапка. Загрубялото му лице беше насечено от бръчки, но беше хубаво — с решително вирната брадичка, наподобяваща долната част на средновековен шлем. Под шапката се виждаха гъсти черни къдрици. Пръстите на дясната му ръка върху кобура приличаха на ноктите на лешояд, докопал жертвата си.
Очите му бавно обходиха заведението и се спряха на Аби Райкър. На лицето му се появи усмивка. После съзря Стоун и усмивката се стопи.
13
Алекс Форд напусна Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис с намерението да хапне нещо.
— Имате ли една минута? — пристъпи към него непознат мъж със служебна карта в ръка.
Алекс видя трибуквеното съкращение и сърцето му се сви.
Ето, започва се.
— За какво става въпрос, агент Нокс? — попита той, въпреки че вече знаеше отговора.
— Трябва да поговорим.
— Сега ли?
— Сега.
Тръгнаха към близката градинка. Нокс седна на една свободна пейка и му посочи мястото до себе си. Говори в продължение на няколко минути, общо взето, за неща, които вече бяха известни на Алекс.
— Вашият приятел не си е у дома — констатира в заключение той.