![Собствено правосъдие [Divine Justice - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/2/3/7/sobstveno-pravosdie-divine-justice-bg-download.jpg)
Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]». Краткое содержание книги:
Сега Оливър Стоун е най-издирваният убиец в Америка. Но не само от ФБР. Един човек от миналото му го иска мъртъв, и то веднага. А членовете на клуб „Кемъл“ го искат жив и са готови да рискуват живота си, за да го спасят.
Часове след двата фатални изстрела Оливър пътува с влак за Ню Орлиънс с надеждата, че след урагана „Катрина“ наемат строителни работници на черно. Във влака обаче става побой, добрият самарянин Оливър се намесва и трябва да слезе на първата гара, за да избегне проверката на документите. Внезапното прекъсване на пътуването му го отвежда в едно миньорско градче, където постоянно се случват загадъчни инциденти. Самият Оливър на няколко пъти е на косъм от смъртта. А човекът от миналото вече е надушил следите му. Членовете на клуб „Кемъл“ също. Кой ще го открие пръв?
Много окуражаващо. Дясната ръка заповядва да вървя напред, а лявата държи нож, с който да ми пререже гърлото.
Маклин натисна един бутон на облегалката на креслото си и самолетът започна остър десен завой. По всяка вероятност полетът и обсъждането бяха приключили.
Сякаш за да потвърди правилността на тази догадка, Маклин стана и тръгна по пътеката към дъното на салона. Вратата меко щракна зад гърба му.
Нокс гледаше как самолетът се снижава и потъва в облаците над Вирджиния. Половин час по-късно вече беше зад волана на роувъра си и натискаше газта по междущатската магистрала 66.
Беше решил да започне с Алекс Форд и да продължи с кръга на обичайните заподозрени. Но от това, което Маклин каза и остави неизречено, май щеше да излезе, че всички пътища водят към човека, наричащ себе си Оливър Стоун.
Нокс нямаше никакво желание да се изправи лице в лице с бивш член на „Трите шестици“, който е запазил професионалните си умения на такава висота, че въпреки годините си е ликвидирал хора като Грей и Симпсън. Но такива сблъсъци бяха част от професията, а той все пак беше оцелял.
Също като Оливър Стоун.
Разбира се, че времената са опасни.
Пенсионирането му се струваше все по-привлекателно. Естествено, ако го доживееше.
11
Автобусите на „Грейхаунд“ не стигаха до Дивайн, Вирджиния. Линията се обслужваше от един ръждясал рейс с износени гуми и неравен надпис „Ларис Туре“ от двете му страни. Стоун и Дани седяха най-отзад, притиснати между някакъв мъж, който беше качил босите си крака върху кафез с жива кокошка, и възрастна жена. Тя бе насочила цялото си внимание към Стоун, очевидно решена да му разкаже всички перипетии от седемдесетгодишния си живот. За щастие, слезе преди тях, посрещната от възрастен мъж с древно комби, на което липсваха две от вратите.
Най-сетне стигнаха до крайната цел на пътуването си. Мястото можеше да бъде наречено спирка на края на света. В сравнение с него гарата, на която бяха слезли от влака, изглеждаше като оживена столица.
— Сега какво? — попита Стоун и преметна сака на рамото си.
— Вървим и се молим на Господ да ни качат на автостоп — отвърна Дани и взе малкия си куфар. — Може да извадим късмет, може и не.
Извадиха, въпреки че беше един и нещо през нощта. Стигнаха до Дивайн в каросерията на очукан пикап, в която бяха принудени да правят компания на шопара Лутър — носител на многобройни награди според гордия му собственик. През цялото време Лутър завираше розовата си зурла в слабините на Стоун.
В далечината се очертаха силуетите на няколко триетажни сгради, заобиколени от тесни и високи кули, които чезнеха в нощното небе. Пространството между кулите проблясваше на слабата лунна светлина.
— Какво е това? — попита Стоун.
— Да не попадаш там. Затвор за опасни рецидивисти, казваме му Скалата на смъртта.
— Защо му казвате така?
— Построен е на мястото на изоставена каменовъглена мина. Преди трийсет години в нея станало срутване и загинали двайсет и осем миньори. Телата им все още са някъде там, защото спасителите така и не могли да стигнат до тях. После мината била запечатана и върху нея издигнали затвора. Място за най-гадната измет. Адът на земята.
— Познаваш ли някого там? — попита Стоун.
Дани мълчаливо извърна глава.
Мрачният комплекс бавно се стопи в далечината. Стоун изведнъж осъзна какво блестеше на лунната светлина — телена ограда с остри метални пластини, режещи всичко, което се докосне до тях.
Не след дълго пикапът ги стовари на шосето и изчезна в мрака. Нататък трябваше да ходят пеш. Дивайн спеше. Само тук-там можеха да се видят запалени лампи. Задмина ги някакъв пикап, насочил се на изток. После се появи втори, трети. Стоун преброи общо осем. През мръсните стъкла се очертаваха фигурите на мъже с цигари в уста, приведени над кормилото. Прозорците бяха свалени наполовина, за да изхвърлят канцерогенния пушек в мразовития нощен въздух. Усещаше тежките сенки на близката планина, по-тъмни и от нощта.
Погледна часовника си. Беше едва два след полунощ.
— Тук се става рано, а? — подхвърли той, кимайки след малкия керван от немити фордове и шевролети.
— Те са миньори.
— На работа ли отиват?
— Не. Първата смяна започва в седем. Тези момчета отиват в поликлиниката, за да си получат дозата метадон срещу тринайсет долара. А после ще идат на работа.