Търсим космически цивилизации
- Автор: Пацнер Карел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Младенова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсим космически цивилизации». Краткое содержание книги:
Католическата църква с готовност приема геоцентризма в подкрепа на своите догми. И едва след хиляда и петстотин години религиозен мрак в Европа, когато това учение започнало да губи своя блясък, отново се появяват схващания за съществуването на наши небесни съседи.
Най-ясно формулира това в края на XVI век великият италиански мислител Джордано Бруно: „Има безброй слънца и безброй земи, които кръжат около своите слънца, както нашите седем планети около нашето Слънце. Там живеят разумни същества …“ Бруно умира през март 1600 г. в пламъците на инквизицията, но научната правда, за която той се бори, остана невредима.
Големите писатели на XVII и XVIII век, например Сирано дьо Бержерак, Фонтанел, Волтер, описват в произведенията си далечни обитаеми светове. Разбира се, те се позовават повече на своята фантазия, отколкото на фактите или научните хипотези.
И най-великият ум на XVII век, откривателят на прочутите закони на гравитацията Исак Нютон е вярвал, че дори и Слънцето е било населено. Сто години по-късно същото провъзгласява Уилям Хершел, откривателят на планетата Уран и движението на Слънчевата система. Той е смятал слънчевите петна за пукнатини между ясните облаци на тази звезда, „пукнатини“, през които обитателите на Слънцето са гледали Вселената. Вярвал е, че същества, подобни на хората, живеят и на Луната, и на Марс, и на Венера!…
През 1853 г. английският астроном Хюъл остро се противопоставя на тези схващания: не може да има живот на всички небесни тела! Та нали далечните големи планети са съставени от „вода, газове и пари“, поради голямата топлина водата не се задържа и на близките до Слънцето планети, също така и Луната не е обитаема…
Междувременно специалистите установяват, че Слънцето е горещо тяло, така че там не може да има и следа от живот. Днес е известно, че на повърхността на нашата звезда температурата е около 6000°С.
През 1877 г. известният италиански астроном Джовани Скиапарели открива на повърхността на Марс система от тъмни линии, които свързват различни морета и кръстосват светли континенти. Младият му френски колега Камий Фламарион веднага провъзгласява, че тези канали най-вероятно са дело на марсианците. Според него това са или канали между отделните морета, или пък напоителни системи, чрез които тамошните обитатели пролетно време придвижват водата от топящите се полярни шапки към изсушените екваториални области. Тази идея се подкрепя и от видния по същото време астроном Пърсивъл Лъвъл… Въпреки това по-голямата част от специалистите не приемат хипотезата. Нали „каналите“, които дори имат правилни геометрични форми, личат само при наблюдение с по-малки телескопи. При максимално увеличение тези форми не са правилни, слабо се забелязват или пък изобщо не се виждат. Постепенно астрономите напълно опровергават мисълта за предполагаемите канали.
На границата между XIX и XX век някои специалисти отново се връщат към теорията на Анаксагор за панспермията — наличието на живот винаги и навсякъде във Вселената. Най-голяма популярност печели хипотезата на шведския професор Сванте Арениус, един от първите лауреати на Нобелова награда за химия. Арениус твърди, че светлинното налягане на звездите тласка частички от жива материя (спори или бактерии), които се намират върху микроскопични зрънца прах, от една планета на друга и там, където има удобни условия, животът пак пуска корени…
В съществуването на извънземни създания са били убедени и тримата основоположници на космонавтиката — К. Е. Циолковски, Р. Годард и X. Обърт. „Правдоподобно ли е Европа да бъде населена, а останалият свят — не? — пише руският учен. — Може ли един остров да бъде обитаем, а другите — пусти?… Всички развойни фази на живите същества могат да се видят на различни планети. Какво е било човечеството преди няколко хиляди години и какво ще бъде след няколко милиона години — за това може да се намери отговор в света на планетите…“
През първата половина на XX век с помощта на телескопи астрономите изследват повечето от планетите в нашата Слънчева система и Луната. Макар и събраните резултати да не са пълни, едно е ясно — невъзможно е каквото и да е наличие на развити същества на другите небесни тела от тази система с изключение на Земята. По този начин днешната наука потвърди мнението на Хюъл.
Предвид на това, че засега не можем да си представим такива форми на живот, които да се отличават чувствително от земните, специалистите предполагат, че живот може да възникне преди всичко в условия, подобни на нашите.
На базата на тези разсъждения екзобиолозите определиха основните граници за съществуването на примитивен живот. Според тях поясът на живота — наричан в науката екосфера — започва на разстояние около 80 милиона км от Слънцето, приблизително от орбитата на Венера, а свършва на три пъти по-голямо разстояние, с орбитата на Марс. Така че най-вероятните домакини на микроби са нашите най-близки съседи.