Търсим космически цивилизации
- Автор: Пацнер Карел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Младенова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсим космически цивилизации». Краткое содержание книги:
На планетата би трябвало да има и открити водни площи, различни форми на живот, улесняващи фотосинтезата и взаимното природно равновесие, както и подходяща скорост на вятъра. Необходимо е също така да има и магнитно поле, защитна обвивка от радиационни пояси, слаба вулканична и електрическа активност на планетата, слаб дъжд от не много големи метеорити.
„Ако се изпълнят всички тези условия — констатира д-р Доул, съществува реална възможност тази планета да бъде обитаема.“
Да бъде обитаема и от висши животни, у които предполагаме разумно поведение.
Микробите — нашите най близки съседи
Макар и осемдесетгодишен, академик Опарин е готов да дискутира по всеки проблем все така оживено, както и преди половин век.
„Тъй като смятаме, че възникването на живота е закономерно явление, живот би трябвало да има и на други места във Вселената — обясняваше ми той през пролетта на 1972 г. — Нали не сме сами, нали и много други небесни тела е трябвало да преминат през същото развитие, през каквото е минала и нашата Земя…“
Въпреки това последните противници на идеята за закономерното развитие ще бъдат окончателно сразени едва тогава, когато — по думите на астрофизика, член-кореспондент на Академията на науките на СССР, Йосиф С. Шкловски — „действително открием някакъв живот на планетите от нашата Слънчева система. За съжаление обаче нямаме никакви доказателства дори и за Марс…“
„Ако на Марс съществува живот, то неговото откритие ще е грандиозен технически успех и поврат в науката — допълва проф. Норман Хоровиц, биолог от Калифорнийската политехника и едни от най-видните специалисти по подготвящата се изследователска програма за автоматите от типа «Маринър» и «Викинг». Това щеше да е така дори и в случай, че марсианският живот е представен само от микроби или от техните тамошни антиподи…“
Еретична мисъл
Единствено авторитетът и красноречието на Перикъл, един от демократично избраните вождове на атинската държава, спасяват Анаксагор от екзекуцията. Около 434 г. пр.н.е. йонийският философ Анаксагор изказва мисълта че Слънцето не е бог, както се е твърдяло дотогава, а огнено кълбо, издигащо се над Земята. Вероятно към тази идея го навежда и падането на големия метеорит през 368 г. пр.н.е., който той смята за отломък от Слънцето. Този философ е твърдял, че и Луната е населена с хора и че навсякъде във Вселената са разпръснати „семената на битието“, от които възниква животът. Това е еретизъм! Слънцето е нашето божество! … И Анаксагор бил арестуван. С последни усилия Перикъл умилостивил съдията и присъдата над неговия нещастен приятел била само изгонване от Атина. Така завършил първият известен в историята опит за разпространяване на идеята, че човечеството не е само във Вселената.
От древни времена хората са си обяснявали неразбираемия за тях кръговрат на нещата от природата и живота чрез свръхестествената намеса на странни същества, живеещи някъде високо в небето. Този стремеж да се обяснят законите, по които се развива животът, става основа на всички религии.
Едва с развитието на астрономията, основана върху наблюдението на небесните тела и на самата Земя, разсъжденията за живота във Вселената започват да придобиват по-конкретен и нерелигиозен характер.
Един от най-големите философи на древността Демокрит, живял на границата между V и IV в. пр.н.е., разработва в своето учение мисълта на Анаксагор за извънземния живот. Един от неговите последователи Метродор е проповядвал, че „да се смята Земята за единствен обитаем свят в безкрайното пространство би било такава висша глупост, както, ако се твърди, че на обширно засятото поле ще израсне само един пшеничен клас…“
Най-прочутият древен учен Аристотел (III в. пр.н.е.) обаче е отричал мисълта за множеството на обитаемите светове. Малко по-младият от него Епикур и неговата школа пък са приемали мнението на Анаксагор.
Тези възгледи биха имали надежда да преживеят, ако се е приемела хипотезата на Аристарх (първата половина на III в. пр.н.е.), според която Слънцето е център на нашата планетна система. Побеждава обаче геоцентричната идея за изключителната роля на Земята като център на Вселената, разработена един век по-късно от гръцкия астроном, математик и философ Клавдий Птолемей.