Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Кайтазов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)». Краткое содержание книги:
— 7 —
Морал за психолози. Да не създаваме булевардна психология. Да не наблюдаваме заради самото наблюдение! Това е кривогледо, преувеличено и измъчено. Не бих съветвал да се разглежда преживяното като воля за преживяно. В преживяното не трябва да се оглеждаш, всяко подобно оглеждане накрая води до гледане на нещата „с лошо око“. Един роден психолог инстинктивно се предпазва от гледане заради самото него — същото се отнася и за родения художник. Той не работи според природата, а се оставя на своите инстинкти, на своята camera obscura27, като по този начин изразява „случай“, „природа“, „преживяно“… И чак тогава осъзнава общото, края, отговора — той не познава съзнателното абстрахиране от конкретния случай. Какво би станало, ако това се извърши по друг начин? Например както парижките романисти, които създават булевардна, амбулантна психология? Те непрекъснато дебнат действителността и вечер се завръщат с пълна шепа странности и куриози. Но погледнете крайния резултат — купчина лекета, в най-добрия случай някаква мозайка, но винаги нещо сглобено, неспокойно, крещящо шарено. Най-лошото в тази област е заслуга на носителите на „Гонкур“ — и два реда, написани от тях, карат психолога да настръхне. Природата, преценена от позицията на изкуството, не е модел. Тя преувеличава, изкривява, оставя празнини. Природата е случай. Изследването „според природата“ е лош признак, издаващ наличието на подценяване, слабост и фатализъм; да лежиш в праха пред дребните факти — това ми се струва несвойствено за един съвършен художник. Да видим какво става, какво е — това е работа на друг вид духовност — антиартистичната, фактическата. Трябва да знаеш кой си…
— 8 —
За психологията на артиста. За да съществува изкуство, за да е налице естетическо виждане и създаване, е необходима една физиологическа предпоставка — опиянението. То трябва най-напред да повиши възбудеността на целия организъм — извън това състояние не се постига изкуство. Всички толкова различни форми на опиянението притежават тази сила — и най-вече опиянението от половата възбуда, най-старата и първична негова форма. Подобно е опиянението, породено от всички силни страсти и афекти — от празника, от състезанието, от красивото изпълнение, от победата, от екстремното движение, от жестокостта, от разрушението. Съществуват и други видове — от метеорологични състояния (например пролетта), от въздействието на наркотици, и, накрая, опиянение от волята, от преливащата воля. При опиянението най-съществено е чувството за прилив на сила, усещането за съвършенство. При подобно състояние се отдаваш на нещото, принуждаваш се то да те завладее, улавяш го, просто го насилваш — някои наричат този процес „идеализиране“. Да се освободим от един предразсъдък — идеализирането не се състои, както е прието да се смята, в абстрахиране от дребното и страничното. Тук по-скоро е решаващо едно чудовищно подчертаване на главните черти, при което второстепенните просто се изгубват.
— 9 —
В подобно състояние можеш да обогатиш всичко, черпейки от собственото му съвършенство — онова, което виждаш, и онова, което искаш, изглежда мощно, претоварено със сила и енергия. Тогава човек довежда всичко до там, щото да отговаря на силата му — докато нещата станат рефлекси на това собствено съвършенство. Именно това преобръщане в съвършенство, необходимостта от такова превръщане е изкуство. Дори онова, което нещото не притежава, въпреки това му се прибавя е цел удоволствие — в изкуството човекът се наслаждава на собственото си съвършенство. Би трябвало да е позволено създаването на противоположно състояние — едно специфично антиизкуство на инстинкта, — където всички неща обедняват, отслабват, разколебават се, стават нищожни. В тоя смисъл историята просто изобилства от подобни антиартисти, които по необходимост трябва да изцеждат нещата, трябва да ги направят слаби и хилави. Такива са например истинските християни — да вземем Паскал, — просто от християнин не става артист. Ако обаче погледнем Рафаело и го сравним с някой хомеопатичен християнин от XIX век — Рафаело казва да, Рафаело прави, следователно Рафаело не е бил християнин…
27
Безпристрастност. — Бел. прев.