Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Кайтазов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)». Краткое содержание книги:
— 19 —
Красиво и грозно. Ние, ограничените, смятаме, че няма нищо по-зависимо от чувството ни за красивото. Онзи, който се опита да мисли за човека, без да обръща внимание на човешките удоволствия, веднага губи почва под краката си. „Красиво само за себе си“ е просто словосъчетание, дори не и понятие. В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да, т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт — запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида. Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света — това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота. Как ли би изглеждал той в очите на един съдник с повишен вкус? Вероятно смел, може би самоироничен и своеволен? „О, Дионис, боже мой, защо ми дърпаш ушите?“ — попитала веднъж Ариадна любовника си философ в един от познатите ни разговори на Наксос. „Намирам ги смешни, Ариадна — отвърнал той. — Защо не са по-дълги?“
— 20 —
Нищо не е красиво освен човека — върху тази наивност почива цялата естетика, това е нейната първа истина. Да посочим веднага и втората: няма нищо по-грозно от изродилия се човек — и с това кръгът на естетическата присъда се затваря. Погледнато физиологически, всичко грозно отслабва и потиска човека. То му напомня за упадък, опасност и безсилие и той сам започва да губи сила. Влиянието на грозното може да се измери с динамометър. Ако някъде човек се чувства потиснат, „грозното“ просто е наблизо. Чувството му за сила, волята му за власт, смелостта и гордостта му просто отслабват и се изгубват в присъствието на грозното, докато красивото ги стимулира и активизира. И в единия, и в другия случай правим един извод: предпоставката е чудовищното изобилие, натрупало се в инстинкта. Грозното се приема като знак и симптом на дегенерацията — онова, което отдалеч ни подсеща за упадъка, предизвиква присъдата „грозно“. Всеки признак на изтощение, на старост, на умора, всяко ограничение във вид на спазъм, гърч, парализа и преди всичко миризмата, цветът, формата на развалата, завършваща с разложение, предизвикват едни и същи реакции — „грозно“. Оттук произлиза и омразата, но какво всъщност човек мрази? Няма съмнение — той мрази залеза на собствения си тип. Тук той мрази от най-дълбоките си инстинкти; в тази омраза се съдържат трепет, предпазливост, дълбочина, далновидност — това е най-дълбоката омраза, която съществува. Заради нея изкуството е дълбоко, проникновено.
— 21 —
Шопенхауер. Шопенхауер е последният немец, когото разглеждам (и който, заедно с Гьоте, Хегел и Хайне, е европейско, а не просто локално, „национално“ явление). За всеки психолог той е случай от първа величина, един зъл и гениален опит за нихилистично всеобезценяване на живота чрез въвеждане на противоположното понятие — великото себеутвърждаване на волята за живот извежда на преден план най-ексхуберантните жизнени форми. Едно след друго той интерпретираше изкуството, героичното, гениалното, красивото, великото съчувствие, познанието, жаждата и волята за истина, трагедията, и то все като следствие на отрицанието, на „необходимостта“ от отрицание, заложено във волята — всъщност най-великата психологическа фалшификация в историята след християнството. Вглеждайки се по-точно, ще съзрем наследството на християнската интерпретация: само че Шопенхауер приемаше, макар и в нихилистичен, т.е. в християнски смисъл, отречените от самото християнство висши културни достижения на човечеството (във вид на „пътища към спасението“, на „праформи на спасението“, на „стимула от необходимостта от спасението“).