Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

— 5–

По отношение на цялата висша същност на немското възпитание бихме казали едно: целта е заменена със средствата, необходими за постигането й. Това, че отглеждането и възпитанието са истинската цел, а не Райхът, че за тази цел се нуждаеш от възпитатели, а не от гимназиални учители и университетски учени — бе забравено… Възпитатели, които сами са добре възпитани като аристократични и благородни духове, просто изискват непрекъснати доказателства — чрез словото и мълчанието — за една именно зряла култура, а не зазубрена в училищата и университетите простащина, възхвалявана пред младежта като „най-висша“. Липсват възпитатели, с изключение на изключенията, а те са първата предпоставка на възпитанието. Оттук и упадъкът на немската култура. Едно от крайно редките изключения е моят почитан приятел Якоб Буркхард от Базел — именно нему Базел дължи днешното си предно място в хуманността. Онова, което фактически „висшите училища“ в Германия постигнаха, е всъщност едно брутално насочване в обратна посока — възможността при минимална загуба на време да се подготвят огромни маси млади хора, полезни за използване в държавните служби. „Висше възпитание“ и огромно количество — та това си противоречи в самата същност. Всяко възпитание е едно изключение — трябва да си привилегирован, за да получиш правото на едно толкова високо отличие. Големите, великите неща не могат да бъдат общински имот — pulchrum est pan corum18. Кое всъщност обуславя упадъка на немската култура? Именно това, че „висшето възпитание“ вече не е привилегировано, и още нещо — демократизмът на „всеобщото“ възпитание, станало жестоко. Нека не забравяме, че увеличената възможност за всеобщ достъп във висшите училища вече означава за тях пълен упадък. Никой вече в Германия не може свободно да предложи и осигури на децата си благородно възпитание — нашите „висши училища“ са изцяло ориентирани по посока на двусмисленото среднячество — чрез учители, учебни планове и учебни цели… И навсякъде цари оная несдържана припряност да не би нещо да се пропусне — ако младежът на двадесет и три години не е завършил, ако още не е дал отговор на главния въпрос: коя професия? Един човек от висш тип, ако ми позволите, не обича професиите — точно защото знае за какво е призван… Той има време, той си осигурява време, не мисли за това — да завърши — дори и на тридесет години все още си ученик, дете — в смисъла на висшата култура. Нашите пренаселени гимназии със затъпелите си преподаватели са направо скандални: а за запазването на това състояние — нещо, което отдавна започнаха и продължават да правят господа професорите в Хайделберг — вероятно ще се намерят причини, но не и основания.