Синята дама
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синята дама». Краткое содержание книги:
Всички романи на Сиера имат една „скрита“ цел: разбулването на исторически загадки въз основа на реално съществуващи документи и задълбочена проучвателска работа. Една от книгите му — „Тайната вечеря“, е бестселър в целия испаноезичен свят и е преведена в 37 страни. А книгата му „Синята дама“ се радва на широк читателски интерес в 40 държави, сред които са САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия, Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Полша, Корея, Румъния, Нидерландия, Гърция, Сърбия, Словакия, Португалия, Литва и много други.
Хавиер Сиера е първият испански автор, влязъл в Топ 10 на престижната бестселърова класация на Ню Йорк Таймс под номер 6 с романа си „Синята дама“.
Това го свари неподготвен.
— Само Той знае, синко.
Венецианецът се сбогува набързо, извърна се, намести очилата на носа си и се отдалечи нагоре по улицата. Ако в този момент бе получил юмрук в корема, не би усетил нищо. Новината съвсем го бе зашеметила. „Първият евангелист“ бе умрял час и половина преди срещата им. И най-лошото беше, че с него губеше единствената си опорна точка в Рим преди аудиенцията. Или почти. Мъртвият „светец“ беше единственият му приятел от екипа на Хроновизията. На другия, на „свети Йоан“, не можеше да се довери. Освен това самоубийството на Корсо бе станало точно когато някой от Ватикана бе решил да спре проекта. Някой, който може би знаеше колко се уважават Балди и Корсо.
Не беше ли това поредната му параноя за днес?
ГЛАВА 15
На следващия ден, 14 април.
Беше десет без десет сутринта. Така пишеше в полевия дневник на Карлос — бележник с коркови корици, в който той нахвърляше какво му се случва по пътя. Двамата с Хема бяха напуснали Лагуна в планините Камерос с намерението да се върнат по-скоро в Мадрид. Бяха си напълнили стомасите с хубава закуска и силно кафе, приготвени от стопанката им, и щяха да издържат, докато излезеха от лабиринта от второстепенни пътища и планински проходи. Поне така смятаха. Тогава не знаеха, че съдбата има други планове за тях. Планове, които скоро щяха да узнаят.
Един час след като напуснаха селото, Карлос и Хема разбраха, че нещо не е наред. Този път помислиха, че е заради мъглата. Дон Феликс ги бе предупредил. Каза им, че когато ниски облаци покрият билата на Камерос, е трудно да се ориентираш в планинските долини. На всичко отгоре тесният асфалтов път, по който се движеха, беше все още като проклета ледена пързалка. И при това положение да се движиш с повече от двайсет километра в час беше безумие.
От време на време Карлос бе принуден да спира колата, да вдига капака, за да охлади мотора, и да рита здравата всяка гума по един-два пъти, за да махне полепналия сняг.
— Е, къде останаха днес предчувствията ти?
Хема свали спокойно стъклото на прозореца си, преди да избълва въпроса. Подигравателната усмивка не бе слязла от лицето му от снощи. Никога досега не му се беше налагало да нощува в село с по-малко от сто жители, без хотел и ресторант, с бар, отворен само през лятото, и то в къщата на някаква осемдесетгодишна жена. Изглежда, му беше забавно, че в този час, спрели насред пустия път, чувайки само ехото от собствените си думи, отекващо в близките скали, положението им бе доста несигурно.
— Не се подигравай, Хема! Съдбата е като времето, променя се внезапно. За добро или за зло.
Още един ритник разклати колата.
— Днес обаче за зло…
Карлос не отговори.
Какво да му каже? Че е сгрешил ли? Че решението му да дойдат чак тук е било непрофесионално, плод на безразсъден импулс? Нима щеше да достави на Хема това удоволствие, та да продължи да му се подиграва през цялото пътуване?
Не. В никакъв случай.
За щастие предвиждането му за съдбата скоро щеше да се сбъдне: в разкъсалата се пред тях мъгла се очерта силуетът на пътна табела. Сякаш се беше приближила тихомълком да ги поздрави. Да им подаде ръка. Тя стоеше там, на някакви сто метра от тях, сочейки им кръстопът, който до този момент не биха могли да видят. Сякаш беше кадър от филм. Или видение. Но тя беше истинска. Може би най-истинското нещо, което бяха видели през цялата сутрин.
— Ами ако…?
Фотографът не довърши изречението.
Карлос се втурна към волана, подкара бавно плъзгащата се кола към пътния знак и там, пуснали отоплението докрай, успяха да разчетат табелата през предното стъкло. Краткият надпис с формата на стрелка гласеше:
Шосе № 122. Тарасона.
Журналистът изобщо не се поколеба. Зави наляво, пое по пътя, открил се пред него, и натисна весело газта.
Скоро щеше да види още нещо сред мъглата.
Всъщност стана за секунда. Нещо се мярна. За толкова време, колкото мозъкът на Карлос да схване надписа на друг знак. Той беше почти затънал в снега, килнат на една страна в канавката, но все още се държеше на алуминиевата си подпора. Надписът, съвсем прост, му подейства като електрически ток: бяха шест големи, черни и дебели букви, които му се сториха странно познати.
— Видя ли това?
Натисна така спирачката, че под колелата не остана сняг, а Хема се вкопчи в седалката.
— Да не си луд? — викна той. — Какво правиш?
— Питам те дали я видя — повтори Карлос, а пулсът му биеше лудо в гърлото.
— Да видя ли? Какво да видя? Табелата ли?
— Да, табелата. Прочете ли я?
— Какво значи това? — възмути се фотографът, като се освободи от предпазния колан и опипа торбата с фотоапаратите, проверявайки за нанесени щети. — Разбира се, че я прочетох. „Агреда“.