Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
— Всеки знае, че ще умре — повтори той, — но някак си не му се вярва, че ще стане. Ако вярвахме, щяхме да живеем по друг начин.
Значи се заблуждаваме по въпросите за смъртта, попитах.
— Да. Но има и по-добър подход. Да знаеш, че ще умреш и да бъдеш подготвен за това във всеки един момент. Това е много по-добро. Така наистина участваш по-активно в живота си, докато го живееш.
Как може човек да бъде подготвен за смъртта?
— Прави като будистите. Всеки ден на рамото ти нека каца птиченце, което да питаш: Днес ли е денят, когато ще умра? Готов ли съм? Правя ли това, което трябва да правя? Такъв ли съм, какъвто искам да бъда?
Той обърна глава към рамото си, сякаш там наистина беше кацнало птиче.
— Днес ли ще умра? — попита той.
Мори свободно черпеше идеи от всички религии. По рождение беше евреин, но още като юноша станал атеист, отчасти заради преживяното през детството си, харесваха му някои от идеите на будизма и християнството, а в културно отношение се чувстваше удобно в рамките на юдаизма. Той не беше строго определен в религиозно отношение, това го правеше още по-близък на студентите, на които преподаваше толкова години. А нещата, които споделяше през последните си месеци на този свят, излизаха извън всякакви религиозни граници. Понякога смъртта води до такива неща.
— Истината е — заяви той, — че когато знаеш как да умреш, тогава знаеш как да живееш.
Кимнах.
— Пак ще ти го кажа — продължи той. — Когато знаеш как да умреш, тогава знаеш как да живееш.
Усмихна се и аз започнах да разбирам какво прави. Искаше да се увери, че съм схванал мисълта му без да ме поставя в неловко положение да ме пита. Това също беше част от всичко онова, което го правеше толкова добър преподавател.
Мислил ли си често за смъртта преди да се разболееш, попитах аз.
— Не — засмя се Мори. — И аз бях като всички. Веднъж, в момент на приповдигнато настроение, казах на един приятел: „Аз ще бъда най-здравият старец на света!“
На колко години беше тогава?
— На шестдесет и няколко.
Бил си голям оптимист.
— Защо не? Както вече казах, никой не вярва, че наистина ще умре.
Да, но всеки има починали близки, отбелязах аз. Защо е толкова трудно да мислим за смъртта?
— Защото — продължи Мори — повечето от нас се лутат наоколо като в сън. Ние не изживяваме живота си пълноценно, защото сме полузаспали, и автоматично правим каквото смятаме, че трябва да правим.
А представата за смъртта е заплаха за този род мислене?
— О, да. Защото се отърсваш от всичко и се концентрираш само върху най-важното. Когато осъзнаеш, че ще умреш, светът ти изглежда доста различно.
Мори въздъхна.
— Научи се да умираш и ще се научиш да живееш.
Забелязах по ръцете му, че трепери. Очилата му висяха около врата и когато ги сложи на очите си, те се плъзнаха по слепоочията му сякаш се опитваше да ги сложи в тъмното на главата на друг човек. Посегнах да му помогна да ги намести на ушите си.
— Благодаря ти — прошепна Мори.
Усмихна се, когато ръката ми докосна главата му. И най-беглото човешко докосване го радваше.
— Мич. Може ли да ти кажа нещо?
Разбира се, отвърнах аз.
— Може би няма да ти хареса.
Защо?
— Ами защото, истината е, че ако действително слушаш онова птиче на рамото си, ако приемеш мисълта, че можеш да умреш всеки миг, тогава може би няма да си толкова амбициозен.
Насилих се да се усмихна.
— Всичко това, което вършиш сега — цялата ти работа — може да ти се стори незначително. Може би ще се наложи да оставиш малко повече място за духовни неща.
— Духовни неща ли?
— Не ти харесва тази дума „духовни“, нали? Според теб това са „сълзливи“ истории.
Е, рекох аз.
Той се опита да намигне, но не успя и аз се разсмях.
— Мич — каза той през смях, — дори аз самият не знам какво точно означава „духовно развитие“. Но знам, че нещо не ни достига. Твърде сме заети с материални неща, а те не ни задоволяват. Отношенията ни с близките ни хора, светът около нас, приемаме всичко това за дадено.
Той кимна с глава към прозореца, откъдето струеше слънчева светлина.
— Виждаш ли това? Ти можеш да излезеш навън, когато пожелаеш. Можеш да хукнеш да тичаш като луд по улиците. А аз не мога. Не мога да изляза. Не мога да тичам. Не мога да си подам носа навън без страх, че ще ми призлее. И знаеш ли какво? Аз се радвам на този прозорец повече от теб.
Да му се радваш ли?
— Да. Всеки ден гледам през него. Забелязвам как са се променили дърветата, дали е силен вятърът. През този прозорец наистина все едно виждам как времето тече. Понеже знам, че моето време е почти изтекло, природата ми се вижда толкова привлекателна, сякаш я виждам за пръв път.