Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
Но на мен вече започваше да ми се изяснява — благодарение на неговата смелост, хумор, търпение и откритост — че Мори гледаше на живота, съвършено различено от всички останали, които познавах. Гледната му точка беше по-здравословна и по-чувствителна. И то на прага на смъртта.
Ако е вярно, че на прага на смъртта мислите на човек се проясняват, знам, че Мори искаше да сподели именно това. А аз исках да го запомня колкото е възможно по-добре.
Първия път, когато видях Мори в Нощния блок, се запитах дали съжалява за нещо сега, когато знае, че скоро ще умре. Мъчно ли му е за изгубените приятели? Дали съжалява, че в някой случай не е постъпил различно? Питах се егоистично, ако бях на негово място, дали щях да бъда обзет от тъжни мисли за всичко, което съм пропуснал в живота? Дали щях да съжалявам за запазените тайни?
Когато споменах всичко това пред Мори, той кимна с глава.
— Затова се тревожат всички, нали? Ами ако днес е последният ми ден на тази земя?
Той се загледа в лицето ми и може би забеляза неувереността в личния ми избор. Често си представях как един ден падам безсилен на бюрото си върху недовършената си статия, а редакторите ми грабват екземпляра, докато санитарите отнасят безжизненото ми тяло.
— Мич? — обърна се към мен Мори.
Поклатих глава и не казах нищо. Но Мори продължи да разследва неувереността ми.
— Мич — рече той, — нашата култура не насърчава хората да мислят по тези въпроси, докато не се озоват на прага на смъртта. Толкова сме погълнати от егоистични неща, кариера, семейство, да печелим достатъчно пари, да платим ипотеката, да си купим нова кола, да поправим радиатора, когато се повреди — заети сме с милиарди дреболии, само за да оцелеем. Затова не си създаваме навик да седнем, да огледаме живота си и да си кажем: Това ли е всичко? Това ли е всичко, което искам? Не ми ли липсва нещо?
Той замълча.
— Нужен ти е някой, който да те тласне в тази посока. Не става автоматично.
Разбирах какво ми казва. В живота си всички имаме нужда от учители.
Моят учител седеше пред мен.
Прекрасно, рекох си. Ако аз ще съм ученикът, тогава ще бъда най-добрият ученик.
На връщане, в самолета, в малко тефтерче си съставих кратък списък на проблемите и въпросите, с които всички се борим, от щастието през остаряването и децата до смъртта. Съществуват разбира се милиони книги затова как да си помогнеш сам, както и предостатъчно телевизионни предавания, а също и консултации за по 90 долара на час. Америка се е превърнала в същински базар „Помогни си сам“.
На тези въпроси все още няма ясни отговори. Грижим ли се за другите или се грижим за „детето в нас“? Да се върнем към традиционните ценности или изцяло да отречем традициите като ненужни? Към успех ли да се стремим, или към простота? Да кажем „не“ или „направи го“?
Единственото, което знаех, е следното: Мори, старият ми преподавател, не се занимаваше с „Помогни си сам“. Той стоеше върху релсите и чуваше как свири локомотивът на смъртта и беше съвършено наясно кои са важните неща в живота.
Необходима ми беше такава яснота. Всяка объркана и измъчена душа, която познавах, имаше нужда от такава яснота.
— Питай ме за всичко — винаги казваше Мори.
И така аз написах следното:
Смърт
Страх
Остаряване
Алчност
Брак
Семейство
Общество
Прошка
Смислен живот
Списъкът беше в сака ми, когато дойдох в Уест Нютън за четвърти път, един вторник в края на август, когато климатичната инсталация на летището Доугън не работеше, всички си вееха и гневно бършеха потта от челата си, а физиономиите пред очите ми до една бяха на хора, готови да убият някого.
В началото на последната ми година като студент съм минал толкова много курсове по социология, че съм почти готов да завърша. Мори предлага да се пробвам да напиша дипломна работа.
Аз ли, питам. Че за какво да пиша?
— Какво те интересува? — отвръща той.
Прехвърляме си топката напред-назад, докато накрая се спираме, представете си само, върху спорта. Започвам да работя по едногодишен проект за това как футболът в Америка се е превърнал в ритуал, почти в религия, опиум за народа. Дори не подозирам, че това е подготовка за бъдещата ми кариера. Знам само, че ми осигурява възможност всяка седмица да се срещам с Мори.
И с негова помощ, през пролетта вече съм написал 112 страници дипломна работа с всичките й там проучвания, бележки под линия, приложения и справки, подвързана надлежно с черна кожа. Показвам я на Мори, горд като шампион от юношеския отбор, отбелязал първия си успешен удар.