Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
Може би това беше една от причините да чувствам Мори така близък. Той ми позволяваше да бъда там, където брат ми не ме допускаше.
Като се замислям сега, Мори навярно е съзнавал какво става.
Зима по време на детството ми, на заснежения склон в нашия квартал. Двамата с брат ми сме на шейната, той отзад, аз отпред. Усещам брадичката му върху рамото си и краката му в сгъвката на коленете си.
Шейната трещи по заледените участъци. Набираме скорост и летим надолу по склона.
— КОЛА! — изревава някой.
Виждаме я как се задава по улицата отляво. Крещим и се опитваме да завием, но плазовете не зацепват. Шофьорът натиска клаксона и удря спирачките, а ние, като всички хлапета, скачаме от шейната. Увити в якета, с вдигнати качулки, ние се търкаляме като дървени трупи в студения мокър сняг и си мислим, че в следващия момент ще попаднем под гумите на автомобила. Пищим „Аааа!“ и целите сме изтръпнали от страх, търкаляме се, светът се върти с нас.
И тогава, нищо. Спираме да се търкаляме, поемаме дъх и избърсваме топящия се по лицата ни сняг. Шофьорът завива по улицата, заканително размахвайки пръст. В безопасност сме. Шейната ни се е забила кротко в преспата отстрани, приятелите ни потупват по раменете и викат:
— Страхотно! За малко да загинете!
Ухилвам се на брат ми и двамата сме обединени от детинска гордост. Не беше толкова страшно, казваме си на ум, и сме готови за нови срещи със смъртта.
Шестият вторник
Разговаряме за чувствата
Минах покрай планинските лаврови дръвчета и японския клен и се изкачих по каменните стъпала пред дома на Мори. Бялата водосточна тръба виси като клепач над вратата. Натиснах звънеца, но този път ми отвори не Кони, а съпругата на Мори, Шарлот, красива сивокоса жена с приятен, напевен глас. Нея често я нямаше, когато идвах на гости — тя продължаваше да работи в Масачузетския технологически институт, Мори държеше на това — ето защо се изненадах, когато я видях тази сутрин.
— Днес Мори не е много добре — рече тя.
За миг хвърли поглед през рамото ми, след което тръгна към кухнята.
Съжалявам, рекох аз.
— Не, не, той ще се радва да те види — бързо отвърна тя. — Сигурна съм…
Тя спря на средата на изречението, обърна леко глава, заслушана в нещо. След това продължи.
— Сигурна съм… че ще се почувства по-добре, като разбере, че си тук.
Вдигнах торбите от пода — обичайните хранителни запаси, пошегувах се аз — а тя едновременно се засмя и се загрижи.
— Толкова много храна. Той не е изял нищо от предишния път.
Това ме стъписа.
Не е ял ли, попитах.
Тя отвори хладилника и аз видях вътре познатите кутии с пилешка салата, китайско фиде, зеленчуци, пълнени тиквички, всичко, което бях носил на Мори. Отвори фризера, където имаше още.
— Повечето от тази храна е неподходяща за Мори. Прекалено е твърда и не може да я преглъща. Вече може да яде само меки и течни храни.
Но той нищо не ми е казал, отвърнах.
Шарлот се засмя.
— Не иска да те обиди.
Нямаше да ме обиди. Исках само да помогна с нещо. Искам да кажа, просто исках да му донеса нещо…
— Но ти наистина му носиш нещо. Той винаги се радва на посещенията ти. Говори за съвместния ви проект, за това как трябва да се концентрира и да отдели нужното време. Според мен, така се чувства ангажиран…
Жената отново зарея поглед нанякъде, сякаш се вслушваше в нещо далечно. Знаех, че за Мори е трудно да спи нощем, че не спи през по-голямата част от нощта, което означаваше, че и Шарлот често не може да спи нощем. Понякога Мори лежеше и кашляше с часове — толкова време му беше необходимо, за да изкара храчката от гърлото си. Нощем при него вече редовно дежуреха медицински сестри, а през деня при него бяха гостите, бивши студенти, колеги преподаватели, учители по медитация, които постоянно влизаха и излизаха от дома му. Някои дни Мори посрещаше по пет-шест души и често те бяха там, когато Шарлот се връщаше от работа. Тя понасяше всичко търпеливо, макар че тези външни хора отнемаха ценните й мигове с Мори.
— … чувства се ангажиран, — продължи тя. — Да. Разбираш, че това е добре за него.
Надявам се, отвърнах.
Помогнах й да прибере новата храна в хладилника. На плота в кухнята беше пълно с всякакви бележки, послания, известия, медицински указания. На масата имаше повече хапчета от когато и да било — „Селестон“ за астмата му, „Ативан“ за заспиване, „Напроксен“ против инфекции — наред с млякото на прах и разхлабващите средства. От дъното на коридора се чу шум от отваряне на врата.