Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
За записите на разговорите ни бяхме преминали от микрофони, които да държим в ръка — понеже за Мори вече беше твърде уморително да държи каквото и да било — към висящия тип микрофони, използвани често в телевизията. Тези микрофони се защипват на яката или ревера. Разбира се, понеже Мори ходеше облечен главно с памучни ризи, твърде широки за все по-отслабващото му тяло, микрофонът често увисваше и падаше и час по час се налагаше да се пресягам и да го оправям. На Мори това сякаш му харесваше, защото тогава се приближавах достатъчно близо до него, за да го прегърна, а нуждата му от физическа близост беше по-силна от всякога. Когато се навеждах към него, чувах свистящото му дишане и слабата кашлица, а също как примляскваше с устни преди да преглътне.
— Е, приятелю — обърна се той към мен, — за какво ще си говорим днес?
Какво ще кажеш да си поговорим за роднините?
— Роднините.
Той се замисли. За момент.
— Е, моите ги виждаш, около мен са.
Кимна към снимките на полиците — Мори като малък с баба си; Мори като малък с брат си Дейвид; Мори със съпругата си Шарлот; Мори с двамата си сина — Роб, журналист в Токио, и Джон, компютърен специалист в Бостън.
— Мисля, че на фона на това, за което си говорим тези седмици, семейството става още по-важно — рече той. — Факт е, че ако не е семейството, в наши дни човек е без основи, без сигурна почва, на която да стъпи. Покрай болестта си го разбрах съвсем ясно. Ако нямаш подкрепата, обичта, грижите и вниманието на близките си, нямаш нищо. Обичта е от върховно значение. Както е казал нашият велик поет Одън: „Обичайте се или мрете.“
„Обичайте се или мрете“, записах си го аз. Одън ли го е казал?
— Обичайте се или мрете — повтори Мори. — Хубаво е, нали? И е толкова вярно. Без обич сме като птици с пречупени криле.
— Да речем, че бях разведен или живеех сам, или нямах деца. Болестта ми — и всичко, което преживявам — би било много по-мъчително. Не съм сигурен дали бих се справил. Разбира се, хората пак щяха да идват да ме виждат, приятели, колеги, но не е същото като да имаш близък човек, който няма да си тръгне. Не е същото като да имаш някой да те наглежда, да се грижи за теб през цялото време.
— Това е част от смисъла на семейството, не е само обичта, а да дадеш на другия да разбере, че има някой, който мисли и се грижи за него. Точно това ми липсваше много, когато майка ми почина — това, което наричам „духовна сигурност“ — да знаеш, че близките ти са наоколо и внимават за теб. Нищо не може да го замени. Нито пари. Нито слава.
Той ме стрелна с поглед.
— Нито работата — допълни той.
Създаването на семейство беше един от въпросите в краткия ми списък — неща, които човек трябва да свърши преди да е станало твърде късно. Казах на Мори за дилемата на моето поколение, свързана с децата, как често гледаме на тях като на нещо, което ни обвързва, и ни превръща в онези „родители“, които не сме искали да бъдем. Признах си, че някои от тези мисли измъчват и мен.
Но когато погледнех Мори, се питах, ако бях на негово място, на прага на смъртта, без семейство, без деца, дали самотата би била непоносима? Той беше възпитал двама грижовни и изпълнени с обич синове, които също като Мори не бяха свенливи в емоционалната област. Ако пожелаеше, те щяха да се откажат от заниманията си и щяха да прекарат с баща си всеки миг от оставащите му няколко месеца. Но той не го желаеше.
— Не прекъсвайте живота си — им беше рекъл той. — Иначе болестта ще разтури три живота вместо само един.
По такъв начин, дори на прага на смъртта, той засвидетелстваше уважение към света на синовете си. Нищо чудно, че когато идваха да поседят при него, се изливаха истински водопади от обич, безкрайни целувки и шеги, всички сгушени край леглото му, хванати за ръце.
— Когато хората ме питат дали да имат деца или не, никога не им казвам какво да правят — проговори Мори, загледан в снимката на големия си син. — Казвам им само: „Няма преживяване, което да се сравни с децата.“ И това е всичко. Това не може с нищо да се замени. Не е същото с приятелите. Не е същото с любимия човек. Ако искаш да изпиташ усещането за пълна отговорност спрямо друго човешко същество, ако искаш да се научиш как да обичаш и какво е да си обвързан възможно най-дълбоко, трябва да имаш деца.
Значи би го направил отново, попитах аз.