Острият кинжал
- Автор: Пулман Филип
- Серия: Тъмните му материи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острият кинжал». Краткое содержание книги:
Първият том на трилогията, „Северно сияние“, получава медалът „Карнеги“ за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. „Кехлибареният далекоглед“, последният том, е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. Тя е първата детска книга, която получава това отличие. Трилогията печели одобрението на публиката в края на 2003 г., като заема трето място в класацията на публиката на Би Би Си за най-любима книга на нацията Биг Рийд (след Властелинът на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин и Гордост и предразсъдъци на Джейн Остин).
Вълнуващ приключенски сюжет, яркост и уникалност на света, в който се развива, съчетание на наука, магия и философия: тези качества превърнаха и втората книга от трилогията в събитие на литературния пазар. Приказка за деца и възрастни. Лира прекрачва тънката граница между световете и се оказва в Англия от края на миналия век, където се запознава с връстника си Уил. Принуден да престъпи закона, Уил е преследван, но въпреки това изпълнен с решимост да разкрие тайната около изчезването на баща си преди много години. Спасявайки се от преследвачите си, момчето случайно попада в Читагазе — странен град на изоставени деца. В него ги очакват опасности, призраци, вещици и ангели. Тук те намират и отново изгубват близки и любими хора, тук Уил става пазител на Острия кинжал, изрязващ прозорци към непознати светове. Лира и Уил идват в този свят по различни пътища, имат различни цели, но ги обединява общото предначертание.
При изрисуването на малките картинки в началото на главите Пулман вече е преодолял първоначалната си неувереност и видимо се забавлява. В английското издание желае да добави и още нещо — малки, ненатрапчиви подзаглавия на всяка страница: „светът на Лира“ и „светът на Уил“. Но редакторката Лиз Крос има по-добра идея — това да се направи посредством мънички рисунки. Затова Пулман решава габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометъра — света на Лира, (острия) кинжал — света на Читагазе и т.н. Решава и да не обясняват под черта значението на всеки символ, за да оставят това на въображението на читателите (какво означават и защо са там). В българското издание (по подобие на американското) вторите рисунки липсват.
— Тогава влезте вътре. Ето, и аз оставям пушката.
След тази размяна на любезности двамата влязоха в къщата. Кайса кръжеше отгоре и пазеше, а в това време Торолд направи кафе и изслуша разказа на Серафина за връзката й с Лира.
— Тя винаги е била своенравно дете — рече той, когато се настаниха до дъбовата масичка. — Виждам я горе-долу веднъж в годината, когато негова светлост посещава колежа. Слабост ми е, не мога да го отрека. Но нямам представа какво е мястото й в цялата игра.
— Какви бяха плановете на лорд Азриел?
— Да не мислите, че ги е споделял с мен, Серафина Пекала? Аз съм му прислужник, нищо повече. Поддържам дрехите му чисти, готвя му и оправям къщата. Може и да съм понаучил нещичко през всичките тези години с негова светлост, но е станало случайно. Доверява ми се точно толкова, колкото на легенчето си за бръснене.
— Тогава ми кажете онова, което сте научили случайно — настоя тя.
Торолд не беше в първа младост, но беше здрав и силен и вниманието на младата и красива вещица го ласкаеше така, както би поласкало всеки друг мъж. Ала беше и достатъчно разумен, за да си даде сметка, че това внимание не е насочено към него, а към сведенията, които можеше да й даде. И като свестен човек реши да не протака с разказа си повече от необходимото.
— Не мога да ви кажа точно какво прави, защото всички тези философски тънкости не ги проумявам. Но разбирам кое тласка негова светлост към търсенията му, макар той да не подозира, че аз знам. Има стотици дребни признаци, по които съдя. Поправете ме, ако греша, но вашият народ тачи други богове, различни от нашите, нали така?
— Да, така е.
— Но вие трябва да знаете за нашия Бог? За Бога на Църквата, когото те наричат Висшия съдник?
— Да, чувала съм.
— Е, лорд Азриел никога не е следвал сляпо църковните доктрини, меко казано. Виждал съм лицето му да се сгърчва от отвращение, когато говорят за светото тайнство, за изкуплението, за спасението и от този род. За нашите хора е равносилно на смърт да се опълчат срещу Църквата, но лорд Азриел носи бунта в сърцето си, откакто го познавам, това мога да ви кажа със сигурност.
— Бунт срещу Църквата?
— Да, отчасти. Беше време, когато се замисляше дали да не го превърне в източник на власт, но се отказа.
— Защо? Толкова ли беше силна Църквата?
— Не. Това не би спряло господаря ми. Може да ви прозвучи странно, Серафина Пекала, но аз го познавам по-добре, отколкото жена може да познава мъжа си, по-добре от майка. Той е мой господар и учител от кажи-речи четирийсет години. Не мога да достигна висотите на мисълта му, но разбирам накъде се е запътил, макар да не ми е дадено да го последвам. Не, убеден съм, че се отказа от бунта срещу Църквата не защото беше прекалено силна, а защото беше твърде слаба, за да си струва усилието.
— Значи… какво прави той сега?
— Мисля, че води по-грандиозна война. Според мен се е разбунтувал срещу най-висшата от всички сили. Тръгнал е да търси къде обитава самият Висш съдник и се кани да го унищожи. Така мисля. Душата ми тръпне от ужас само като го изричам, госпожо. Почти не се осмелявам да мисля за това. Но все пак сглобявам картината от неща, които виждам.
Серафина мълчеше и се опитваше да обхване със съзнанието си казаното от Торолд. Той продължи:
— Естествено, всеки, който си е наумил нещо толкова грандиозно, става мишена за гнева на Църквата. Това се подразбира от само себе си. Те биха казали, че светът не познава по-голямо светотатство. Биха го изправили пред съда на Консисторията и биха го осъдили на смърт, без да им мигне окото. Никога не съм говорил по този въпрос досега, няма и да го направя повече. Не бих дръзнал да го изрека на глас и пред вас, ако не бяхте вещица и недосегаема за Църквата. Но това е единственото обяснение, нищо друго не е достатъчно убедително. Той иска да намери Висшия съдник и да го убие.
— А възможно ли е? — попита Серафина.
— Животът на лорд Азриел е низ от невъзможни неща. Може би няма да сбъркам, ако кажа, че няма нещо, което той не е в състояние да направи. Но, право да си кажа, Серафина Пекала, за мен той е луд. Щом ангелите не са могли да го направят, кой би дръзнал да повярва, че човек е способен на това?
— Ангелите ли? Какво е това?
— Според Църквата са създания от чист дух. Тя учи, че някои от ангелите се разбунтували още преди сътворението на света и били захвърлени от рая в ада. Те не успели, това ми е мисълта. Не могли да го направят. А имали силата на ангели. Лорд Азриел е само човек, с човешка сила и нищо повече. Но честолюбието му е безмерно. Той дръзва да върши онова, което другите дори не се осмеляват да си помислят. И вижте какво успя да направи! Разкъса небето, за да прокара път към друг свят! Кой друг го е правил някога? Кой изобщо си е помислял да го стори? Затова една част от мен твърди, че той е луд, опасен, неуправляем. Но другата моя част казва: това е лорд Азриел, той не е като другите. Може би… Ако това изобщо е възможно, единствено той може да го направи, и никой друг!