Ковачница на мрак

Унесен в тези нерадостни мисли, той влезе в трапезарията. И спря на прага. Столовете, на които бе очаквал да види Хун Раал и Оссерк, бяха празни. Лорд Урусандер седеше сам на мястото си и за първи път плотът пред него не беше затрупан — нито един цилиндър от печена глина или разгънат свитък, изписан със знаци, затиснат на ъглите и чакащ грижливия му оглед.

Урусандер седеше отпуснат, с бокал в ръка. Бледосините му очи бяха впити в художника с безпрецедентна острота.

— Добри ми Кадаспала Инис, моля, седни. Не, тук, от дясната ми страна. Тази вечер, изглежда, ще сме само ти и аз.

— Разбирам, милорд. — В мига, в който се приближи и се настани, се появи слуга с бокал като на лорда. Кадаспала го взе и погледна в него. Черна лоза, най-рядкото и най-скъпо вино в кралството.

— Гледах дневната ти работа — продължи Урусандер.

— Нима, милорд?

Очите на Урусандер леко трепнаха — единственият признак, издаващ настроението му, и този признак бе неясен.

— Не си ли любопитен за мнението ми?

— Не.

Лордът отпи и все едно отпи блудкава вода — толкова се промени изражението му.

— Би могло да се допусне, надявам се, че мнението на публиката е важно за теб.

— Важно ли, милорд? О, да, важно е… донякъде. Но ако си въобразявате, че копнея за небесен хор от мнения, значи ме мислите за наивен. Ако се нуждаех от такава награда все едно е кръвта на живота, ами тогава щях да умра от глад. Както и всеки друг творец в Куралд Галайн.

— Значи мненията са без стойност?

— Ценя само тези, които ме удовлетворяват, милорд.

— В такъв случай би ли отрекъл потенциалната стойност на конструктивната критика?

— Зависи — отвърна Кадаспала. Все още не бе опитал виното.

— От какво? — попита Урусандер, след като слугите се появиха отново, този път с първото блюдо. Заслагаха плата и прибори, въздухът се оживи от движещи се тела зад и около двамата мъже, а свещите на масата замигаха и пламъчетата се люшнаха.

— Как вървят проучванията ви, милорд?

— Избягваш въпроса ми?

— Предпочитам да избера свой път към отговора.

Нито гняв, нито покровителствена усмивка пробягаха по умореното лице на Урусандер.

— Разбирам. Проблемът, с който се боря, е от морално естество. Писаният закон сам по себе си е чист, поне доколкото езикът може да го направи чист. Двусмислието се появява само в практическото му приложение в обществото и в този момент лицемерието като че ли се оказва неизбежно. Законът се огъва пред тези, които са на власт, като върба или може би като култивиран розов храст, или дори като плодно дърво, насочено да расте в желана посока. Накъде расте зависи от прищевките на хората на власт и много скоро, да, законът се оказва изкривен.