Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Макин смръщи вежди и отново ми протегна кесийката с карамфила.
— Вземи.
— Баща ми е знаел какво е да жертваш. Корион също е знаел. Пътеката, по която ме тласна Корион, помниш ли? Била е правилната пътека. Но аз не обичам да ме тласкат.
Едвам различавах Макин. Бях стиснал очи, но главата ми продължаваше да пулсира.
Макин поклати своята.
— Някои престъпления не могат да бъдат отминати. Корион се опита да ти отнеме правото на отмъщение. Самият аз прекосих три кралства, за да намеря убиеца на моето момиче. — Говореше някак притеснено.
— Идиот — изграчих с изтръпнали устни.
— Йорг — прошепна ми Макин. — Плачеш, човече. Вземи проклетия карамфил.
— Ще ми трябва по-голяма армия. — Всичко беше почерняло и ми се стори, че падам. А после се ударих в земята.
8.
Събудих се в затъмнена стая. Бръмчеше муха. Някъде някой повръщаше. Светлина се процеждаше в пролуките на напуканата мазилка. Не, не беше мазилка, а кал върху плет. През изметнатите капаци на прозорците също влизаше светлина. Селска колиба. Повръщането спря и се смени с тих плач. Дете.
Седнах в леглото. Тънко одеяло се свлече на пода. Сламеникът боцкаше. Главоболието ми беше изчезнало. Зъбът ме болеше ужасно, но не можеше да се сравнява с ада, вилнял доскоро в главата ми. Потърсих меча си и не го намерих.
Има нещо вълшебно в изчезналото главоболие. Срамота е, че след време чистата радост от липсата на болка избледнява и човек спира да си дава сметка колко ценен е всеки миг от живота без главоболие. Е, последната криза не беше от обичайните, разбира се. Старият Йорг си беше поомачкал мозъка. Виждал го бях и преди. Когато брат Гейнс падна от коня и си удари лошо главата, близо два дни беше по-зле и от Маикал. „От коня ли съм паднал?“ — питаше постоянно и ту плачеше, ту се смееше. Крехко нещо сме ние, хората.
Успях да стана, макар краката ми да се подгъваха. Вратата се отвори и ослепителна светлина нахлу през прага около женски силует.
— Нося ти супа — каза жената.
Взех паницата и седнах.
— Хубаво мирише. — Самата истина. Стомахът ми изръмжа.
— Онзи твой приятел, Макин, донесе два заека да ги туря в тенджерата — каза тя. — Не бяхме яли месо, откакто ни откраднаха прасетата.
Вдигнах паницата към устните си — тук не използваха лъжици. Жената си тръгна, когато започнах да сърбам. Супата беше гореща и ми пареше на устните, но какво от това? Дълго време сърбах и зяпах танца на прашинките в тънките снопове светлина, които се промушваха през прозоречните капаци. Дъвчех парченцата заешко, осмуквах хрущялите, гълтах тлъстината. Приятно е да се храниш и да не мислиш за нищо.
Опразних паницата и се изправих. Този път краката ми не се подгънаха. Плъзнах ръце по тялото си. Кинжалът беше в канията на кръста ми, а в кесията на колана напипах някаква буца — карамфила на Макин. Огледах се още веднъж за меча си и тръгнах към вратата.
Денят ми се стори малко прекалено ярък, вятърът беше студен, хапеше и вонеше на стар пожар. Протегнах се примижал. Ако не броим колибата, от която бях излязъл и която най-вероятно е била обор, преди да смени предназначението си, всичко друго беше в руини. Две къщи със сринати стени и почернели трегери, няколко потрошени огради, кошари, премазани сякаш от тежък кон. Видях жената — клечеше в отломките на по-близката къща с гръб към мен.
Изведнъж страшно ми се допика. Застанах до стената на колибата. Дългата гореща струя сякаш нямаше край.
— Ису! Цяла седмица ли съм спал?
Някой мъдрец казал навремето: „Не сери там, където ядеш.“ Сигурно е бил Аристотел. Когато си на пътя, това правило го спазват всички. Облекчаваш се на воля, където ти хареса. Сетне продължаваш по пътя си, а лайната — от всякакъв вид — остават зад теб. В замъка си имам тоалетна. Която, да си го признаем, е дупка в пода. Когато си в замък, сереш, където ядеш, и по-често се замисляш кои лайна си струва да разбъркаш. Ето това научих за трите си месеца на трона.
Приключих най-накрая. Сигурно бях събирал пикнята цяла седмица, ако се съдеше по количеството.
Стана ми по-добре. Супер. Прозинах се до откат. Земята се простираше равна на север, Матераците насичаха хоризонта на юг. Напуснали бяхме Ренарските планини, или скоро щяхме да ги напуснем. Протегнах се и тръгнах с бавна крачка към жената.
— Моите хора ли направиха това? — попитах я и огледах намръщен разрушението. — И къде са се дянали, проклети да са?