Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Защото е мой. — Само този отговор успях да измисля.
— Твой ли е? — попита той. — Твой ли е, Стюард?
И с един великолепен жест си разкри картите. Разкри и моя срам. Редно е да знаете, че мъжете, които участват във Войната на Стоте — а те са мъже всичките, освен Червената кралица, — са издънки на два клона от великото дърво. Кръвната линия на Стюардите, както ни наричат нашите врагове с пренебрежение, може да проследи най-ясно пътечката си до трона, ако не и до последния император. Всички ние сме потомци на Великия стюард, който служил на империята петдесет години, след като императорското семе излиняло. Вярно, седял пред трона, а не на него. И все пак безспорната претенция да си наследник на човека, служил като император във всичко, освен по име, е по-силен аргумент да вземеш трона, отколкото несигурната претенция, че си наследник на последния император. Поне така гледаме на положението ние, Стюардите. Но аз щях да искам трона дори ако баща ми беше незаконороден козар, а майка ми — най-долна курва. Генеалогията не ми е проблем — мога да я използвам, ако сметна, че работи в моя полза, или мога да отсека фамилното си дърво и да направя от него таран. Все ми е едно, стига да свърши работа.
Мнозина от кръвната линия на Стюардите сме излети в един калъп — високи, стройни, с тъмна коса и очи, с бърза мисъл. Дори враговете признават, че сме умни. Кръвната линия на императора е замърсена, изгубила се е в горящи библиотеки, белязали са я лудост и зверства. И мнозина нейни представители приличат на принц Орин — светли, едри, понякога истински гиганти като Райк, но иначе с приятни лица.
— Значи вече съм Стюард? — Завъртях китка и мечът ми се разтанцува. Хрътката се изправи, напрегна се като струна, но не издаде и звук.
— Прибери меча, Йорг — каза принцът. — Знам, че си ти. Приличаш на Анкратите. Най-тъмното разклонение от клона на Стюардите. Чух, че все още се избивате един-друг, вярно ли е?
— Ще ми викаш крал Йорг — казах аз, с пълното съзнание, че говоря като разглезено дете, но нищо не можех да направя по въпроса. Нещо в спокойната усмивка на Орин, в светлината, която излъчваше, хвърляше сянка върху мен.
— Крал? А, да, заради Анкрат и Гелет, вярно — каза той. — Чух обаче, че баща ти е назовал малкия принц Дегран като свой наследник. Така че… — Разпери ръце и се усмихна.
Усмивката я усетих като шамар през лицето. Значи татко е дал име на новия си син, роден му от скоронската курва? Дал му е и рожденото ми право?
— И ти мислиш да му поднесеш на тепсия Ренарските планини в добавка? — попитах. Удържах дивашката усмивка на лицето си, нищо че тя не проявяваше желание да стои там. — Редно е да те предупредя, че стотина от моя Страж стоят скрити сред скалите, готови да пуснат стрели през пролуките на хубавата ти броня, принце. — Можеше и да е вярно, впрочем. Чак стотина — едва ли, но поне един патрул на Горски страж следеше от разстояние рицарите.
— Двайсетина по-скоро — каза принц Орин. — Не са местни, нали? Планинци. От Анкрат ли ги доведе, Йорг, когато избяга от бащиния си замък? Добри са, но истинските планинци щяха да останат незабелязани.
Твърде много знаеше този принц. Започвах сериозно да се дразня. А както знаете, много се ядосвам, когато съм ядосан.
— Така или иначе — продължи той, все едно аз не къкрех вътрешно и не изгарях от силно желание да го ръгна с меча си, — няма да те убия по същите причини, по които няма да ме убиеш ти. Това би заменило две слаби кралства с едно по-силно. Когато пътят до императорския трон, до моя трон, ме доведе отново тук, предпочитам да заваря в замъка теб и твоите колоритни приятелчета как тормозите селяните и пиете от сутрин до вечер, отколкото баща ти или барон Кеник. Те биха били по-опасни противници. Искрено се надявам, че когато времето настъпи, ще те заваря поумнял, а не просто пораснал на ръст, и ти ще ме посрещнеш като свой император.
Скочих от камъка и хрътката мълниеносно ми прегради пътя, все така без да издаде звук, но оголила всичките си олигавени зъби. Фиксирах я с поглед, което е добър подход, ако искаш да ти отхапят лицето, но моето намерение беше да ѝ взема страха. Хванал меча си за дръжката и острието, с плоската страна напред, пристъпих решително, а в гърлото ми къкреше дрезгав вой. Имах куче едно време, хубаво куче, което обичах, преди да ми бъдат отнети меки думи като обич и прочие, затова не ми се искаше да убивам това. Но щях да го направя.