Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Коленичих до жената. Как ѝ беше името? А, да. Сара.
— Значи новият крал не ви е защитил?
— Имаме крал? — попита вяло тя, без интерес. Явно искаше да изляза и да я оставя на мира.
— Здравей, Джейни — казах аз, решил да изпробвам чара си върху детето. — Видя ли какъв човек съм ти довел да го видиш? Най-големият и най-грозният мъж на света.
Нещо като усмивка раздвижи лицето ѝ.
— А ти какво искаш, Джейни? — попитах. Представа нямах какво правя тук и защо клеча в смрадливия обор на тези селяци. Може би просто исках да бия в нещо принца на Стрела. Или беше някакъв страничен ефект от удара по главата. Дали пък Маикал не са го ударили по главата, като е бил малък, и страничните ефекти да го държат до ден-днешен?
— Искам Дейви. — Беше неестествено неподвижна. Само устата ѝ се движеше. И очите.
— Каква искаш да станеш? Какво искаш да правиш? — Мислех за собственото си детство. Исках да бъда крилата смърт. За да разчупя костилката на света и да си взема, което е мое.
— Принцеса — каза Джейни. Замълча, после добави: — Или русалка.
— Разказвам ѝ приказки, сър — обади се майката. Все още изпитваше страх, дадох си сметка аз, нищо че беше изгубила дома си и едното си дете, нищо, че се клатушкаше на ръба на пълното отчаяние. — Баба ми можеше да чете. А ние предаваме приказките нататък. — Погали Джейни по косата. — Разказвам ѝ ги, когато я боли. Да не мисли за болката. Пълня ѝ главата с глупости. Тя дори не знае какво точно е русалката.
И тогава си прехапах езика. Три неизпълними молби, изречени в рамките на три секунди. Последвал бях Сара в колибата с неясното желание да се държа като крал. С мисълта за короната и трона си, за армиите си, за златото и крепостните стени.
Детето искаше брат си, искаше да стане принцеса, искаше да стане русалка. А лошата болест скоро щеше да я отнесе, щеше да я откъсне от майчините обятия и да я захвърли в студената земя. И никой крал, с всичките си хора и цялото си злато, не можеше да промени това.
И тогава я докоснах, малката Джейни, лекичко, по челото. В телцето ѝ имаше достатъчно смърт и нямаше нужда да добавям от моята. Но въпреки това я докоснах с върха на пръстите си, просто за да усетя как смъртта пулсира под кожата ѝ, разяжда мозъка на костите ѝ. Болестта откликна на некромантското в мен и двете се свързаха. Усетих как пулсът на детето пърха ведно с моя.
— Ще можеш ли да яздиш, Йорг?
— Да. — Метнах се на седлото.
Потеглихме с бавна стъпка.
— Остана ли ти нещо от подправката, брат Йорг? — попита Макин.
— Ми не. Явно съм я изгълтал всичката да ми облекчи главоболието — казах и потупах кесията на колана си.
Макин завъртя очи. Погледна през рамо към опожарения чифлик.
— Ису Христе. Имаше достатъчно да…
Прекъсна го далечен звук на цимбали. Трясък на цимбали, бръмчене на механизъм, тропот и детски смях.
— Нещо друго да си оставил там, Йорг? — попита той.
— Кент беше прав — казах. — Онзи клоун е прокълнат. Зъл. Нека проклятието застигне селяните, а не нас, нали така?
Тук, в равното, вятърът е толкова силен, че ти се насълзяват очите.
Райк дръпна юздите на коня си и понечи да обърне.
— Недей — казах аз.
И той не се върна.
Онази нощ заспах трудно. Сигурно бях свикнал с удобства в Призрачния и сега земята ми се виждаше корава. Заспах трудно и ме навестиха трудни сънища, тежки, заляха ме, повлякоха ме.
Лежах в тъмна стая, въздухът киселееше от вонята на повръщано и животни, и не виждах нищо освен очите ѝ, детски очи. Чувах само тиктакането на часовника си и нейното накъсано дишане — трескаво, сухо, ускорено.
Дълго лежах така, с тиктакането, хъхренето и блясъка на очите ѝ.
Лежахме и топла река ни понесе, пропита с аромата на карамфил.
„Тик-хър-так-хър-тик-хър.“
После се събудих внезапно и с вик.
— Какво? — измърмори някой. Май беше Кент, увит в одеялата си.
— Нищо — рекох. Сънят още ме глождеше. — Стори ми се, че ми е спрял часовникът.
Но не беше часовникът.
В сивата зора Макин се надигна до мен и взе да се прозява, да плюе и да си разтрива гърба.
— Как съм се схванал, направо да не повярвам. — Погледна ме сънено. — Щипка карамфил и щях да съм като нов.
— Детето почина тази нощ — казах му. — По лесния начин.