Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Замахнах — не да го ударя, а просто за да кръстосаме мечове. Неговият меч беше някак опушен на цвят, без блясък, сплав от строителска стомана и още нещо, по-тъмно. Трясъкът отекна сред възвишенията. Орин завъртя някак острието си в мига на сблъсъка и едва не изби моето от ръцете ми. Това никак не ми хареса. Притиснах го с къси удари, колкото да му създавам работа, да уморя ръцете му, да не им остане сила за номерца. Имах чувството, че млатя каменна колона: дланите ме заболяха, китките ми се схванаха.
— По-добър си, отколкото очаквах — каза той.
И атакува на свой ред, пронизващ удар, полузамах, пронизващ отново. Комбинации, които идваха по-бързо от мисълта.
Когато се учим на меча, учим мускулите си. Учим очите си да говорят на ръцете ни, прескачайки мозъка и бавния процес на решенията и преценките. То е като да учиш нотите на пиеса за лира. Първо ги изчиташ и запомняш — ла, до, до, ре… но след време пръстите ти вече знаят текста, а ти си забравил нотите.
Дясната ми ръка размахваше меча, без да се допитва до мен.
— Никак не е зле, наистина — каза той.
Но ако се опиташ да свириш пиеската в по-бързо темпо, после в още по-бързо и още, и още… в някакъв момент пръстите ти се сепват. Коя беше следващата нота, питат те. Какво следва?
Следва тежък метален лост по главата, това следва. Или аз така усетих съприкосновението си с плоската страна на противниковото острие. Изломотих нещо, което беше наполовина ругатня, наполовина стон и с много кръв за гарнитура, а после се сринах, сякаш Орин ми беше прерязал всичките конци.
— Предай се — чух го като от края на дълъг тунел.
— Забрави. — Още кръв, май и парченце от зъб.
— Последен шанс, Йорг — каза той. Усещах на шията си студения ръб на меча.
— Предава се — чух Макин откъм другия край на същия тунел. — Предава се.
— Предавам се друг път. — Разликата между небе и земя започна да ми се изяснява. Фокусирах погледа си върху някакво тъмно петно, което можеше и да е Орин.
— Предай се — каза отново той. Усетих влажна топлина по врата си — от плитката рана течеше кръв.
Успях да се изсмея.
— Ти вече каза, че няма да ме убиеш, принце на Стрела. Не е в твой интерес. Така че защо да се предавам? — Изплюх се отново. — Ако някога стигнеш с армия до границите ми, тогава ще решавам как да постъпя.
Той ми обърна гръб с отвращение.
— Висок проход — казах аз. — Разрешавам ти да минеш през Висок проход и да тормозиш с проповедите си графа. Толкова си заслужи. — Опитах се да стана и не успях. Макин ми помогна да се изправя.
Гледахме ги как си тръгват. Братът, принц Еган, ме стрелна със свиреп поглед на минаване. Орин дори не обърна глава.
Гледахме след тях, докато и последният кон не превали билото.
— Ще ни трябва по-голяма армия — рекох аз.
7.
Сър Макин е почти като красивия рицар от приказките — висок и силен, с тъмни очи и черни къдрици, бронята му — излъскана, мечът — наточен. Единствено дебелите устни и острият нос го делят от идеалния образ, по който копнее всяка мама. Устата му е прекалено изразителна, лицето — като на орел. И в други неща сър Макин е „почти“. Почти почтен, почти честен. Како приятел обаче не е „почти“.
Яздехме вече два часа, откакто принцът на Стрела потегли към Висок проход. Два часа в тишина различна от онази, която ни правеше компания преди това. Мъчеше ме едно от онези главоболия, които превръщат обезглавяването в привлекателен вариант. И последният идиот би се сетил, че малко ми трябва да се упражня върху нечий друг врат.
— Леле.
Е, не всички идиоти, види се.
— Да, Маикал — рекох аз. — Леле. — Гледах го с присвити очи, стиснал зъби, сякаш това можеше да облекчи пулсиращата болка в главата ми. Понякога на Маикал изобщо не му личеше, че е малоумен. Каквато и дъска да хлопаше в главата му, от време на време явно се наместваше. Случваше се часове наред да изглежда съвсем нормален, корав, надежден, хитър дори. А после дъската се разхлопваше отново, устата му провисваше, челото се набръчкваше, а очите му се изпразваха от съдържание.
Маикал ни беше открил няколко седмици след победата ни над граф Ренар. Бог знае как го е направил, но като си помислиш, дори гълъбите успяват да намерят пътя до дома, а мозъкът им е колкото грахово зърно. Откакто се бях настанил в Призрачния, Маикал работеше като конярче, или като помощник на конярчето, или като лайносъбирач, или като нещо друго от този порядък. Дадох да се разбере, че искам да го хранят редовно и да му намерят място да спи. Бях убил брат му все пак. Не че Гемт го беше грижа за Маикал. Редовно го биеше, а когато не го биеше, го товареше и със своите задачи. Но винаги гледаше Маикал да се нахрани и да има къде да спи.