И след това… [bg]

Изкачи улицата със ситни стъпки. Навсякъде коледни светлини и закачените по вратите венци от чимшир придаваха на квартала празничен вид. Натан мина край Природонаучния музей и след кратък пробег от около стотина метра навлезе в Сентръл Парк.

По това време на деня и предвид режещия студ местността не бе особено посетена. Духащият откъм Хъдсън леден вятър метеше пътеката за тичане около „Резервоара“ — изкуственото езеро, което заемаше централната част на парка.

Въпреки че не бе много подходящо да се движи по нея в толкова ранен час, когато все още не бе достатъчно светло, тръгна по нейните познати извивки без никакво колебание. Натан тичаше тук от години и никога не му се бе случвало нищо нередно. Отвори крачка и постепенно си наложи постоянен ритъм. Въздухът го бодеше със своите иглички, но той за нищо на света не би се отказал от този всекидневен час на спортуване.

След около четиридесетина минути физическо усилие се спря в близост до „Траверс Роуд“, за да регулира дишането и облекчи сърдечния пулс, а после седна за малко на поляната.

Там той се замисли за меките зими в Калифорния и за крайбрежието на Сан Диего, което предлагаше десетки километри идеални за тичане плажове. За един миг усети как в ушите му нахлу звънкият смях на дъщеря му Бони.

Тя страшно му липсваше.

Лицето на жена му Малори и нейните големи като океан очи също преминаха през съзнанието му, но се насили да не се оставя на това видение.

Престани да въртиш ножа в раната.