Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
— Добри ми Ханджийо!
Сър Годфри хвана юздите в една ръка, а с другата попи потта от обгарялото си лице. Докато яздеше, седлото му скърцаше, а ризницата му подрънкваше войнствено.
— Не е ли хубаво да пътуваш по пътя на поклонниците към Кентърбъри, за да се помолиш пред благословените мощи на свети Томас Бекет?
— Слава на Бога, сър Годфри — отвърна Ханджията. — Ще чуем ли още някоя история?
— Да, а също и песен — обади се златокосият Оръженосец, чиито сини очи и гладко лице блестяха от възторг, че е на път.
Сър Годфри се завъртя в седлото.
— Монахът има хубав глас, дълбок и весел. Монахът направи гримаса с очи, приковани в Рицаря.
— Хайде, сър Монах, развесели ни! Мъжът сви рамене.
— Казвам се Хюбърт, сър Годфри, и гърлото ми е пресъхнало.
Ханджията му подаде меха си. Монахът го хвана с лекота и изстиска струя червена течност в отворената си уста. После върна меха, оригна се тихичко и се впусна в сладка, тържествена песен, която възхваляваше млада жена, привлякла вниманието на някакъв художник в едно имение близо до Ил дю Пон в Париж. Пееше на нормански френски; мнозина знаеха този език, но гласът на Монаха беше толкова жизнен и приятен, че го оставиха да пее сам, наслаждавайки се на песента му в този ясен пролетен ден. После спряха за малко при един кладенец, за да утолят жаждата си и да изядат сушеното месо и плодовете, които носеха.
Продължиха пътешествието си късно следобед, заслушани в историята, разказвана от Оръженосеца. Слънцето изгуби топлината си, когато започна да клони към залез и оцвети синьото небе в яркочервено. Някои от поклонниците станаха неспокойни. Бяха прежулени от седлата, уморени и се надяваха, че поне тази вечер ще се приютят в някоя приятна кръчма или добре запасено абатство. Сега местността беше прорязана от шубраци, които се издигаха като бодливи стени от двете им страни. Те хвърляха дълги сенки и караха поклонниците да си припомнят историите, които бяха слушали — за убийци, кръвопийци и призраци.
Минаха един завой. Сър Годфри вече беше спрял. Останалите се струпаха зад него или се разпръснаха из междуселския път, като се опитваха да държат конете си далеч от дълбоките канавки от двете страни. Бяха стигнали до кръстопът, където пътят се изкачваше, преди да се раздели на няколко страни. Това йе значеше, че се бяха изгубили или объркали. Те просто гледаха ужасени сцената пред тях.
Огромна тройна бесилка се издигаше на фона на нощното небе. Под нея стоеше каруца със спънати едри коне, чиито юзди държеше един младеж. На каруцата стояха трима престъпници с вързани ръце; група пристави бяха заети да затягат примките около вратовете им. На коня най-близо до каруцата, седеше съдебен пристав на Кралския съд, който носеше кралския герб и бял жезъл, знак за длъжността му. Беше облечен в тъмномораво и носеше шапка с пера. Този млад мъж с решително лице издаваше присъдите. Престъпниците, облечени в пъстри дрипи, с лица почти скрити от рошавите им коси, мустаци и бради, протестираха и крещяха, но приставите ги държаха здраво. Край колата седяха кралски стрелци с преметнати през раменете дълги лъкове; всички бяха извадили мечовете си. Поклонниците бяха толкова потънали в собствените си мисли, а кръстопътят — така добре скрит от храсти и дървета, че им отне известно време да дойдат на себе си след шока от тази неочаквана гледка.
Отрядът продължи работата си, сякаш не беше забелязал поклонниците, които се трупаха само на няколко ярда от него. Ханджията за миг си помисли, че виждат призраците от някаква страховита екзекуция, извършена преди много години. Но съдебният пристав се обърна и вдигна белия си жезъл.
— Спрете! — извика той. — В името на краля!
Сър Годфри, с вдигната в знак на мирните му намерения ръка, препусна напред.
— Казвам се сър Годфри Ийвсдън, кралски знаменосец. Аз и тези благородни поклонници отиваме към Кентърбъри, за да се помолим пред благословените мощи на свети Томас Бекет.
Всяко движение на каруцата замря — сега помощник-приставите и престъпниците се взираха в поклонниците. В знак на уважение съдебният пристав беше свалил шапката си.
— Сър Годфри, името ти ми е познато. Аз се казвам Люк Тивъртън — главен пристав на Кралския съд, който сега пътува из Кент, за да раздава кралското правосъдие.