В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
А земята, лишена от прегръдката на Земя и Небе, се разгневила от хвалбите му. Без мъгла, която да успокоява гнева й, земята избухнала в пламъци. Много планини се възпламенили и кръвта на земята потекла из долината като реки. С това Хапута не можел да се бори и макар да търчал из земята като огнен дух, не могъл да заздрави раните, които бил предизвикал. Тогава се обърнал към Майката Земя и Бащата Небе, молейки ги да се прегърнат отново, но те не го сторили. Макар да се покаял, Хапута не можел да поправи причинената злина.
Боговете се събрали и отсъдили да позволят на Хапута да възстанови стореното. Обединявайки сили, те прокарали линия в земята, прокопавайки каньон. Тогава боговете забили дълбачката си в земята и от скалата бликнала вода. От дълбачката си направили тас. Тогава се върнали при разкаяния воин и заговорили.
— Чуй ни, Хапута, най-велики от бойците — рекли боговете. — В гордостта си ти раздели Майката и Бащата — сега те никога не ще имат вече деца. Без мъглата земята кърви и ще умре, ако раните не бъдат заздравени.
Ето задачата ти. Вземи този тас и събери вода от Хилядоливника, та иди и потуши Хилядите огньове в долината. Дордето го правиш, земята ще се лекува. Но спреш ли, тя ще умре.
Хапута благодарил на боговете, защото най-сетне имал достойно предизвикателство. Нарамил таса, налял вода от Хилядоливника и го излял връз червените рани на някога красивата долина. Тъй раните започнали да заздравяват и земята си върнала част от предишната си красота.
Но с годините Водоносецът Хапута научил, че плътта му, макар могъща, е смъртна. Работел неспир, но все не можел да донесе достатъчно вода, за да излекува земята напълно. С напредването на възрастта раменете му вече не можели да издържат онова, което с лекота носел на млади години. Тъй Хапута оставил неизпълнимата си задача и се завърнал в Мъглата, където неговото ханау го поздравило с радост.
Но макар воинът Хапута да продължил да живее, Долината на хилядите огньове умряла. Необезпокояваните пламъци на земната кръв и жегавината на пустинното слънце изпарили водите, изсушили дърветата, обгорили животните, докато не останал никакъв живот. Смърт се установила в долината, напомняща за хвалбите на младостта, крехкостта на старостта и безсилието на крепкостта. Затова тази долина е свещена за людете от Мъглата, които могат да я прекосяват само при голяма нужда.
Те Туахангата приключи, усмихна се и обърса потните си ръце върху голата си гръд.
— Тази история винаги успява да ме развълнува! — рече засрамено той. — Аз съм пряк потомък на Водоносеца Хапута.
И вечно се стремиш да надминеш делата му — помисли си Фемандерак. Думите бяха така ясни, сякаш Туа ги бе изрекъл на глас.
— Чутата от мен история сочи Хилядоливника като свещено място — каза принц Уизаго, докато вървяха. — Посланикът от Табул ни каза, че хората му никога не навлизали там, макар въпросната територия да принадлежи към кралството му — махна с ръка на югоизток, където суховатата земя се губеше в мараня.
— Значи никой не оценява красотата й? — запита Беладона.
Уизаго хвърли поглед назад, преценявайки какво разстояние са изминали от цепнатината, по която се бяха спуснали. Аркосът и хората му още не се бяха появили.
— Никой — отвърна той. — Макар да се говори, че дивите пустинници от Керсос, Дълбоката пустиня, почитат Хилядоливника като извор на Кървена, реката, която като живителна кръв протича през земите им. Живеят на изток — добави, виждайки разтревожения поглед на Кърр. — Нямат нищо общо с Първородните. Преследват някакви свои незнайни цели.
— Видяхме един — каза Фемандерак. Твърдението му предизвика удивление. — В Долината на хилядите огньове, помните ли? Носеше бяла роба, а лицето му беше като на хищна птица. Държеше два меча и тояга. Смятам, че ни бе преследвал през цялото време в долината, радвайки се да ни види гърба.
Говорейки, Фемандерак също погледна назад, чудейки се какво е станало с Аркоса на Немохайм. Вече трябваше да се е спуснал! Не видя, че останалите са спрели и се удари в гърба на застиналата Беладона.
Пред Аркимм стоеше фигура в бяла роба — сякаш призована от думите на философа.
Мъжът в бяло нададе гърлен вик. Стотина като него наизскачаха от сенки, иззад скали, из пукнатини в земята. Всички въоръжени с мечове, готови да убиват.