В земята пламък се крие

— Заели, приятелю. Заели. Не крадем всичко.

Те Туахангата изръмжа в отговор.

Пътят им на север ги отведе през много потоци. Спираха да пият от всеки като от последен, удивлявайки се на гледката на водата, лееща се от скалите.

— Е? В напрежение ли ще ни държите? — обърна се хауфутът към двамата южняци. — Каква е историята за Водоносеца?

— По-добре ти я разкажи, Туа — любезно предложи Уизаго.

Те Туахангата кимна и поде:

— Говори се в Хинепукохуранги, Мъглата, че някога цялата тази земя е била наша — място, където човеците живеели в прегръдката на небето и земята, където дъждът падал като единение между Майка и Баща, Земя и Небе. Но един ден най-великият от воините ни, наречен Хапута, се уморил от тази прегръдка и призовал семейството си.

— Братя и сестри — рекъл — знаете силата ми. Винаги съм в първите редици на боя. Никога не съм сещал поражение.

Ала сега вразите ми свършиха и земята умаля — рекъл Хапута, а семейството му потвърдило правотата на думите му. — Ето какво реших в сърцето си. Ще намеря друга земя, там ще дишам по-леко. Може би там ще открия врагове, достойни за уменията ми.

Семейството му било натъжено и се опитало да го разубеди, но той не искал да слуша. При следващата луна се сбогувал с тях и се отправил на изток, далеч от земите, които наричал свой дом. И ни веднъж през това пътуване не срещнал друг.

Накрая открил хубава земя, огромна долина, откопана от боговете. Ширести планини я обгръщали, а тя била осеяна с речни нишки и езера като скъпоценни камъни. Красотата й не можела да бъде преразказана. Тук наистина имало широта за воин като Хапута, където той можел да диша на воля и успокои сърцето си.

И за един сезон сърцето му наистина открило покой — дордето крачел сред огромните светли дървета и слушал бавната им реч, дордето гледал как бялата чапла пълни гушата си с риба, дордето лежал на тревата, милван от мъгли. Но през зимата тъгата му се завърнала, така че той взел бойната си тояга, с която бил поразил множество прословути бойци и я издигнал над главата си.

— Чуйте! — ревнал той и боговете напрегнали слух да чуят любимия си син. — На земята не е останал кой да ме предизвика! Бях подкрепян от Майката Земя и Бащата Небе, но вече не се нуждая от тях. С тях ще се бия, защото тяхната прегръдка запречва звездите!

Тогава боговете побягнали уплашено, защото нямало такъв сред тях, който да се изправи срещу гневния и горд Хапута. Но Бащата Небе и Майката Земя не нарушили прегръдката си — за доброто на земята не помръднали. Разгневен, без да се замисля, той размахал тоягата си и с един удар ги разделил.

В този миг мъглата се вдигнала — и виж! Хапута стоял на планински връх, триумфално протегнал ръце над огряната от слънце красива земя. А звездите кръжали край главата му. Изкрещял горделиво: „Те тама уакаете ту ранга рау, и тити те упоко ки те кра а ранги! Младежът, който си проправя път през стотици места, чиято глава е украсена със сиянието на небесата!“