Вещицата [bg]

— Ммм — каза Сана и изведнъж придоби сериозно изражение. Поколеба се, но после попита: — Ти как мислиш? Може ли да е съвпадение? Че малкото момиче, което живееше в стопанството ни, също е убито?

Ерика не знаеше какво да каже. Разумът й казваше едно. Интуицията друго. Ако формулираше отговора си правилно, можеше да разбере дали подозренията й за самоличността на „SS“ са верни.

— Мисля, че двата случая са свързани — каза тя накрая. — Само че не знам как. Не мисля, че можем просто да посочим с пръст Хелен и Мари. Не искам да отварям стари рани, знам, че когато съдът ги е намерил за виновни, сте се почувствали, сякаш това е някакъв завършек. Но има много въпросителни. И Лейф Хермансон, полицаят, отговарящ за разследването, е казал на дъщеря си малко преди да умре, че е започнал да се съмнява. Само че не знам защо.

Сана гледаше в краката си. В ума й като че ли се въртеше нещо. След малко вдигна глава и погледна Ерика.

— Знаеш ли, отдавна не се бях замисляла за това, но думите ти ме подсетиха. Лейф се свърза с мен. Видяхме се на кафе, не много преди да умре.

Ерика кимна. Парченцата си идваха по местата. Докато обсъждаха инициалите в участъка, мислеха за Сана като за Сана Лундгрен. Но за Лейф тя е била Сана Странд.

— За какво говорихте? — попита Ерика.

Сана изглеждаше объркана.

— Точно това беше странното. Питаше ме за Зеления чичко. Бях го споменала след смъртта на Стела. И видиш ли, години по-късно един полицай дойде да ме разпитва за него.

Ерика я зяпна. Защо Лейф бе искал да говорят за въображаемия приятел на Стела?

— Здрасти, здрасти! — викна Паула, щом отвори предпазливо вратата.

Бяха чукали многократно, но изглежда, че никой не чуваше. Паула бе забелязала със задоволство как Мартин погледна към табелата „Продава се“, когато пристигнаха.

— Ехо? Влизайте — чу се неравен глас от вътрешността на къщата.

Те избърсаха старателно обувките си, преди да влязат. Дагмар седеше на обичайното си място до прозореца. Пред нея имаше кръстословица и тя се взираше в думите.

— Добре дошли отново! — каза тя. — Радвам се да ви видя!

— Ще продаваш къщата? — попита Паула. — Видях табелата отвън.

— Да, така ще е най-добре. На тази упорита старица й отне известно време да го осъзнае. Но дъщеря ми е права. Къщата е твърде отдалечена, а аз вече не съм на двайсет. Късметлийка съм, че имам дъщеря, която иска да живея при нея, повечето деца като че нямат търпение да пратят възрастните си родители в някой дом.