Прашинка в Божието око

Съглашенците бяха въоръжени със саби и копия и носеха цилиндрични шапки от меча кожа, високи почти цял метър. От раменете им се спускаха пищни акселбанти. Те не излъчваха заплашителност, но репутацията им сама по себе си представляваше опасност — на познатите светове нямаше армия, която с готовност да влезе в битка с тях, щом заменяха парадната си премяна с бойна униформа. Жителите на Съглашение бяха верни на Империята до мозъка на костите си.

— Това воини ли са? — попита Чарли.

— Да. Те са част от церемониалната гвардия на вицекрал Мерил — извика Род.

Парадът продължаваше: покрита с цветя платформа от някакъв новоирландски баронет, произведения на занаятчийските гилдии, още войници, този път от Приятелство, които маршируваха несръчно, защото бяха артилеристи и танкисти. Поредното предупреждение към провинциите за това какво би могъл да прати срещу враговете си Негово величество.

— Какво разбират от всичко това сламкарите? — тихо попита Мерил.

— Трудно е да се каже — отвърна сенатор Фаулър.

— По-важно е какво ще разберат провинциите — отбеляза Армстронг. — Това представление ще има същото въздействие като посещение на имперски крайцер. И е много по-евтино.

— По-евтино за правителството — каза вицекралят. — Прилошава ми само като си помисля колко средства са хвърлени. За щастие, не се наложи да ги давам аз.

— Род, вече можеш да си вървиш — рече сенатор Фаулър. — Харди ще те извини пред сламкарите.

— Добре. Благодаря. — Блейн се заизмъква от трибуната. Зад себе си чуваше звуците на парада и приглушените разговори на приятелите си.

— Никога не съм виждала толкова много барабани — каза Сали.

— Глупости. Така е на всеки рожден ден на императора — напомни й сенаторът.

— Е, на рождените му дни не ми се налага да гледам целите паради.

— Какво е рожден ден? — попита Джок.

Род си тръгна тъкмо когато Сали се опитваше да обясни патриотичните празници и стотина гайдари маршируваха в цялото си шотландско великолепие.