Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Непосредствено пред нас лежеше кръгла плоча от сребриста стомана, дебела цял човешки ръст, широка десет метра и покрита с ямички от корозия, макар че никога не бях виждал развалата да засяга такава стомана на малкото места, където я бях срещал.
— Това трябва да е древно. — Кара заобиколи плочата.
— Строителите са знаели за това място още преди Келем — каза Снори.
Подът под краката ни беше от смачкана сол, но тук-там се виждаше летият камък на Строителите, цели плочи от него, напукани и строшени.
— Хайде да огледаме по-хубаво. — Извадих орикалкума от джоба си и оставих светлината да запулсира. Гигантски колони се възправяха там, където солта стоеше непокътната, крепейки тавана. По цялата им обиколка бяха изсечени дълбоки спирални шарки, които им придаваха вид на исполински въжета.
— Цяло море е умряло тук — прошепна Кара в заобикалящата ни пустота.
— Океан. — Снори закрачи напред в пещерата. Във въздуха витаеше странен вкус, не на сол, а нещо като алхимични изпарения. И беше сухо, мястото изпиваше влагата от очите ти. Сухо като смъртта.
— Е, и как ще стигнем до онази част от мината, където живее Келем? — Кара се огледа и се намръщи към фенерите, които горяха в нишите на отсрещната стена.
— Вече сме в нея — казах и прибрах орикалкума. — Миньорите сигурно минават оттук, за да стигнат до мястото, където копаят. Не биха оставили толкова сол толкова близо до входа, освен ако не им е забранено да я пипат… пък и щяха да изкарат печалба. И онези фенери… кой хаби маслото така?
— Наблюдават ни. — Хенан посочи към един от десетината коридори, извеждащи от главната зала. Присвих очи и проследих линията на пръста му. Нещо блещукаше там в сенките.
Снори тръгна в указаната посока и щом го направи, нещото, което ни бе наблюдавало, излезе на светло. Паяк, само че чудовищен и направен от блестящо сребро. Краката му покриваха площ с диаметър две стъпки или повече, блестящото му тяло беше по-голямо от човешка глава, осеяно с рубини колкото гълъбови яйца, събрани накуп като очи на арахнид. Движеше се бързо и крайниците му изпълняваха сложен балет, отразявайки светлината обратно към нас на остри късчета.
— Один! — Снори отстъпи назад. Това бе единственият път, когато съм виждал нещо да го разколебае.
— Защо сребро, чудя се? — Кара протегна меча си напред.
— Защо проклет паяк? Този въпрос ми изглежда също толкова добър. — Аз пристъпих зад Снори. Нямам нищо против паяците, стига да са достатъчно малки да се поберат под ботуша ми.
— Желязото ръждясва. — Кара не откъсваше очи от нещото. — Механичните войници не биха издържали дълго тук. Освен ако не са направени от сребриста стомана като това приятелче.
— Приятелче ли? — Снори направи още една крачка назад и аз се отдръпнах, за да не ме стъпче.
Паякът спря пред нас, а после тръгна обратно към мрака, откъдето беше дошъл, движеше се подчертано бавно.
— Това е водач — каза Кара.
— Към какво? — Снори не направи опит да го последва. — Към някоя паяжина?
— Малко е късно да се тревожим за клопки, нали? — Кара го погледна, на лицето ѝ се смесваха раздразнение и гняв. — Ти ни накара да изминем хиляда мили заради това, Снори вер Снагасон, противно на всички съвети. То си беше клопка през цялото време. Паяжината те е уловила още от мига, когато си сложил ръка върху този ключ. Изобщо не трябваше да напускаш ледовете. Келем прати убийци да ти вземат ключа — а сега ти сам му го донесе. Знакът му е върху теб и той те придърпа при себе си. — Тя посочи оцапаната му риза, вече пробита от кристалните израстъци около раната.
После поклати глава и тръгна след паяка, като усили пламъка на последния ни фенер.
Задълго пътешествието ни се сведе до бръмченето и цъкането на механизма на паяка, бързото потракване на металните му нозе по камъка и проблясването на дълги движещи се крайници по ръба на светлия кръг, образуван от фенера. Създанието ни водеше по коридори със стени от сол, в които от време на време зейваха входовете на тъмни галерии, чиито размери светлината не можеше да разкрие. Спускахме се по стъпала и по наклони и всеки завой ни водеше все надолу, никога нагоре. На два пъти минахме покрай големи кухини, с тавани, губещи се в мрака и крепени от колони от тукашната каменна сол, оставена на мястото си. Останалата сол отдавна бе изсечена на плочи и изкарана на повърхността, неприятно високо над нас.