През лицето на света

Изгуби много време в търсене на някакъв белег какво би могло да се е случило на Лийт. Първоначално диреше тихо, ала с нарастване на отчаянието захвърли предпазливостта и към края вече крещеше силно името му без да се интересува за собствената си сигурност. Ала никой не дойде да провери източника на виковете, нито да се погрижи за телата. Може би битката още бушуваше.

Накрая тъгата и безсилието го повалиха на колене край пътеката. Лийт не беше тук, това бе ясно, така че какви бяха логичните възможности? Насили се да мисли, изтръгвайки ума си от тресавището на неувереността и отчаянието. Най-вероятно бе синът му и онзи другият да са избягали в някой от тъмните тунели край вира в другия край на пещерата. По-малко вероятно, ала пак възможно, бе да са се върнали обратно, отправяйки се към Адунлок, преследвани от стражите. По-малко вероятно, защото щеше да ги види.

Трябваше да стори нещо; отчаян план започна да се оформя в ума му. Ала спомняше ли си достатъчно от езика на уайдузите, за да го приведе в действие? Съмняваше се, ала тъй като това бе единственият възможен план, той захвърли наметалото и панталоните, премени се в униформата на убития от него пазач и захвърли старите си дрехи върху ужасяващата грамада на дъното на Хелиг Холт. Смелост. Правил си го преди, може да го направиш отново. Хората не обичат да задават въпроси. Просто не се набивай на очи. Ако Лийт е избягал към Адунлок, ще го намериш. Ако ли не…

След по-малко от половин час стоеше пред тайната врата. Пооправи униформата, малко широка и окървавена край лявата мишница, надявайки се да изглежда прилично.

В коридора стоеше самотна фигура, взирайки се през едно от прозорчетата, ала не се обърна да види кой излиза. Може би не беше чула изщракването на ключалката. Манум се стрелна край нея, придавайки си вид, че бърза нанякъде, затаил дъх, напрегнат до крайност.

— Какво правиш тук? Слез при Нумен Скоу и помогни в заравянето на мъртвите! — с нетърпеливо лице гледащият през прозореца се извърна към Манум. Ключовете на колана му потропаха, когато той ядно се удари по бедрото. — Искам цял Адунлок да се е събрал край кладата до час. Мърдай!

Манум разбра малко от думите, ала разчете безпогрешно лицето на уайдуза и нетърпеливия му жест. Кимна, сетне се обърна и затича към стълбите.

Второто ниво беше празно. Манум се изкачи на най-горното. Обърна се надясно, стрелна се по коридора, осветен от самотна премигваща факла, и опита първата врата. Заключена. Всички се оказаха затворени, подсигурени с дебели резета. Очевидно това беше затвор. Нямаше начин да разбере коя от килиите е обитаема, още по-малко дали Лийт не се намира в някоя от тях, без да вдигне прекалено много шум. Каменна стена слагаше край на коридора и на надеждите.