През лицето на света

Сетне поемам на това пътуване и ти ми говориш за величие и цели. Не само ти. Срещнахме един отшелник, набожен човек, който каза подобни неща. Какво да мисля? Бих дал всичко — всичко — за да бъда като останалите. Не искам да съм велик. Не искам да съм различен. Искам просто да ме оставят на спокойствие!!!

Вътрешният бент се скъса и Лийт избухна в сълзи. Фемандерак стоеше наблизо, без да е сигурен какво да стори.

— Чуй — заговори накрая философът. — Напомняш ми за момче от родината ми, борещо се с призванието си. Помня го как плачеше нощем, когато си мислеше, че никой не го чува: „Искам да бъда като другите!“ Ала в милостта си Най-възвишеният не изпълни молбите му.

Доскоро оживеният глас сега звучеше странно спокоен.

— Един ден той сподели с учителя си. Спомням си съвсем ясно.

— Ти се бориш със себе си — рече му учителят, — и не можеш да победиш. Всичко уникално, което захвърлиш в себе си пред страха от подигравки, е загуба за теб и всички останали. Единствената ти надежда е да изоставиш всички надежди да бъдеш като тях и да научиш кой си.

— Момчето научи, че приятелите му се подиграваха на онова, което не разбираха. Научи се да цени даровете си. Научи се да ги полага в ръцете на Най-възвишения. Животът му вече е свободен от постоянната вътрешна борба. Но все още не е безстрашен — додаде със смях.

В мъката си Лийт чу Фемандерак да присяда. Миг по-късно около двамата затанцуваха подобно на втечнен огън тихи звуци.

— Мислех, че си я изгубил! — викна удивен Лийт.

— Приятелю — дойде отговорът, — ако не бях съумял да извадя арфата си, все още щях да се намирам под водата, опитвайки се да я освободя. Сега мълчи и слушай.

Музиката бе поредица от ниски ноти без привиден ритъм или мелодия, изсвирени тихо, звук, говорещ за солидност, за непроменимостта на земята, за подкрепящи ръце, поддържащи ги зиме и лете. Тя напомни на Лийт за малко момче, лежащо будно в леглото, слушащо как баща му си тананика, докато работи до късно през нощта; за сигурността, която бащиното присъствие му бе вдъхвало; за обичта, която семейството му бе споделяло, любов, от която се бе извърнал с усещането за предателство, впило корени дълбоко в него и подхранвано от липсата на баща му…

С музиката се лееха спомени: смехът на децата, докато сакатият Хал минаваше покрай тях; отпътуването на баща му с кралските пратеници; плачът на майката късно нощем, когато тя си мислеше, че останалите спят; подигравките на момче, които накрая не бе могъл да понася повече и се бе впуснал върху му, само за да бъде повален с един удар; чакането под дъба на момиче, което така и нямаше да се яви; Стела и Уайра, хванати за ръка; гласът й, докато се прегръщаха на леда; гласът на баща му. Сълзите продължаваха да напират сред мрака, отвъд погледа на онези, които смятаха за уместно да се подиграват на реагиращо различно момче, сълзи на разкаяние и облекчение, които се лееха, докато музиката пронизваше вътрешната чернота.