През лицето на света
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-05-9
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «През лицето на света». Краткое содержание книги:
Величието и размахът на тази книга я правят достоен съперник на „Властелина на пръстените“. Йън Броуди, автор на „Властелина на пръстените — пътеводител“
„През лицето на света“ е забележително постижение на разказваческото изкуство; зашеметяващо епично фентъзи от блестящ нов талант. Приключение, което възнамерявам да препрочитам многократно през годините. fantasticqueersland.com
Масивна и завладяваща сага… какво повече маже да иска себеуважаващият се почитател на Толкин? The Age
— Ще нападнем ли крепостта? — запита някой до него, чиито очи все още блестяха от възбудата на битката.
— Не, момче, свършихме това, за което бяхме дошли. Нека не оставаме повече тук, уязвими за контранападение. Оттегли се!
При тази команда фодрамите като един се обърнаха и като взеха оцелелите със себе си, тихо се отдалечиха от подгизналото от кръв поле, някои от тях вече съчиняващи песните, които щяха да бъдат пети край фодрамските огньове. Песните за Битката при Хелиг Холт.
Глава 22
Следобедна буря
На Лийт му трябваше много време, за да се убеди, че е буден; сетне, осъзнал, че очите му са отворени, си представи, че лежи под безбройните светлинки на нощното небе. Наблизо малък ручей весело бълбукаше, не се чуваше друг звук — нямаше вятър, нямаше шумолящи дървета; никой от звуците, които бе свикнал да долавя по време на пътуването. Тишината леко го изнервяше. Изправи се и напрегнато се вслуша. За известно време до ушите му достигаше само звукът от водата, ала впоследствие можа да различи нечие недалечно дишане.
Бе привикнал към спящите си спътници, ала не си спомняше да е чувал преди това ритмично поемане на въздух. Скорошните спомени се завърнаха — за последно си спомням, че водата ме повлече из някакви пещери… Фемандерак беше заседнал… успял си! Теб трябва да чувам! Ала жалко за арфата ти. Не бях чувал подобно нещо.
Изправи се и изтръска пясъка от уайдузките си одежди, сетне опипом се отправи към потока. Не съм пил нищо след онази вода в Адунлок, помисли си, докато се навеждаше над бълбукащия ручей. В нея трябва да е имало нещо.
Канеше се да потопи устни в потока, когато внезапно се дръпна втрещен, спомняйки си отвратителната грамада на дъното на Хелиг Холт. Макар умът му да го уверяваше, че водата най-вероятно е безопасна за пиене, страхът от купището мъртъвци още не го бе напуснал и той не възнамеряваше да пие.
— Къде сме? — промърмори на глас.
Мракът изслуша въпроса му и го повтори многократно, въпрос, сякаш долетял от хиляди недоволни зяпачи. Къде сме? Къде сме? Къде сме? Звукът вцепени Лийт — това Залата на мъртъвците ли е? За един умопобъркващ миг си помисли, че е умрял и очаква присъдата си отвъд стените на времето.
— В долните пещери — долетя отговор недалеч от него. — В безопасност от уайдузите.
— Фемандерак! — възкликна Лийт. — И ти ли си умрял?
— Не, доколкото знам — развеселено отвърна философът, — макар в реката за малко и това да се случи.
— Значи това е друга пещера?
— Трябва да бъде. За момент си помислих, че сме на открито, ала тези светлинки над нас трябва да са някакви насекоми или животни, а не звезди.
Разбира се! Лийт се почувства глупаво, че не бе разпознал сцената над главата си.
— Това са светулки. Увесват светлините си на дълги нишки. Виждал съм ги из хълмовете над Лулеа и в пещери, но никога в такива количества.
Макар да не можеха да се видят, и двамата обърнаха лица нагоре. Гледката бе някак мирна, насекомите търпеливо лееха светлината си в очакване на храна, недокоснати от човешката злина. Уайдузите не можеха да достигнат толкова надълбоко под земята. Тук бяха в безопасност.
— Подземната река ни е отнесла много дълбоко — Фемандерак започна да преценява наличните им възможности. — Няма как да се върнем обратно, не и срещу това течение. Бихме могли да потърсим проходи, изглежда целият хълм е пресечен с такива, обаче може да не ни отведат никъде. Струва ми се, че трябва да поверим съдбата си на течението на реката.
— Ами ако няма изход?
— Тогава ще прекараме последните си дни в изследване.
Мъчителна жажда тормозеше Лийт. Фемандерак дважди бе отпил от потока, ала младежът не можеше да си избие от главата телата в Хелиг Холт. С протегнати в търсене на препятствия ръце крачеха покрай потока. Трябва да сме се отдалечили на повече от миля от вира, водата вече трябва да се е изчистила. Напразно — повдигаше му се при мисълта за пиенето.
Загърбили пещерата с насекомите, поеха по тесен тунел, не по-широк от реката, през който трябваше да поемат, потънали до кръста. Фемандерак говореше неспирно; по някое време Лийт осъзна, че спътникът му използва гласа си, за да определи големината на пещерата, в която се намират. Говореше за родната си земя, която описваше като малък остров, разположен в подножието на висока скала в дълъг, тесен залив. Нарече я Даурия. Не беше от фалтанските страни, поне това си спомняше Лийт от уроците на хауфута.