Кралят на зимата

Копието ми стърчеше от корема на умиращия мъж. Зарязах го там и извадих Хюелбейн. Друг мъж надникна от колибата да види какво става. Мечът ми проблесна пред очите му и ударът ми го прати обратно в колибата. Моите хора профучаха край мен, всички виеха и крещяха. Часовоите бягаха. Един хукна към реката, поколеба се, обърна се назад и умря пронизан от две копия. Един от моите хора грабна горяща главня и я хвърли върху мокрия сламен покрив. Полетяха и други главни и накрая всички колиби пламнаха. Огънят изкара обитателите им навън, където ги чакаха моите копиеносци. Една жена изпищя — горящият сламен покрив беше паднал върху нея. Нимю беше взела меча на някой от убитите и го заби във врата на паднал до нея мъж. Тя надаваше странен вой, от който направо настръхваха косите.

Каван викна на хората около него да се захващат с повалените борове. Оставих малцината оцелели на милостта на моите воини и отидох да помогна на Каван. Барикадата беше направена от десетина ствола. Двадесет души бяха необходими, за да се отмести един ствол. Бяхме разчистили един процеп от около четиридесет крачки, там където, минаваше пътят и тогава чухме предопредителния вик на Иса.

Оказа се, че мъжете, които бяхме избили, бяха само част от отряда, оставен да охранява долината, само подразделението, което пазеше барикадата. Сега основният гарнизон, събуден от бъркотията, идваше към нас откъм северния край на долината.

— Стена от щитове! — викнах аз. — Направете стена!

Подредихме се точно пред горящите колиби. Двама от моите хора си бяха счупили глезените при спускането надолу по склона. Трети беше убит в първите мигове на битката, но всички останали застанахме рамо до рамо и опряхме краищата на щитовете си един до друг. Бях си взел копието, така че прибрах Хюелбейн в ножницата и насочих копието напред над щитовете. По протежение на цялата стена, на пет крачки пред щитовете стърчаха стоманените остриета. Заповядах шестима воини да останат зад стената заедно с Нимю в случай, че някой враг се е спотаил в сенките зад нас. След това трябваше да почакаме докато Каван си смени щита. Каишките на неговия щит се бяха скъсали и се наложи да вземе един от убитите поуиски войници. Той бързо изряза кожената обвивка с нарисувания върху нея орел, символа на Горфидид, и зае мястото си на десния фланг на стената — това е най-опасното място, защото човекът, който го заемаше, трябваше да покрива със своя щит тялото на другаря си отляво и по този начин излагаше собственото си тяло на ударите на врага.

— Готов съм, господарю — викна ми той.

— Напред! — заповядах аз. Помислих, че беше по-добре да вървим напред, отколкото да оставим врага да се подреди и да ни атакува.

На север склоновете отстрани на долината ставаха все по-високи и по-стръмни. Склонът от дясната ни страна, отвъд реката, беше покрит с гъста гора, а от ляво в долната част имаше само трева, по-нагоре започваха храсталаци. Долината на север се стесняваше, но не чак толкова, че да премине в клисура. В Лъг имаше място за маневри на една неголяма войска, обаче блатистият бряг на реката ограничаваше твърдата почва, върху която можеше да се води сражение. Светлината, която проникваше през облаците, вече заливаше западните хълмове, но още не беше достигнала до дъното на долината. Там дъждът най-сетне беше спрял, но духаше студен, влажен вятър, който даваше нова сила на загасващите огньове в северната част на долината. Тези огньове осветяваха цяло село от сламени колиби, издигнати около една римска сграда. Пред огньовете притичваха забързани мъже, някъде изцвили кон и тогава изведнъж призрачната светлина на зората достигна до края на пътя и аз видях тяхната стена от щитове.