Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Обясних на хората си какво е искал да каже Кълхуч с последните си думи. След това заех мястото си в центъра на стената от щитове, която бяхме изградили напреки на прохода сред повалените борове. Нимю застана до мен все още с кървав меч в ръка.
— Ще се престорим на изплашени — викнах аз към воините, — веднага щом като ни нападнат. Не се спъвайте, когато хукнете да тичате и се пазете от пътя на конете.
Заповядах на четирима души да помогнат на двамата със счупените глезени да се изтеглят в гъсталака зад преградата, където можеха да се скрият.
Зачакахме. Погледнах веднъж назад, но не можах да видя хората на Артър. Предположих, че се бяха скрили там, където пътят навлизаше в една горичка на около четвърт миля на юг от нас. От дясната ми страна течеше тъмната бляскава река, а във водата се носеха два лебеда. Близо до брега ловуваше една чапла, но после разпери мързеливо криле и полетя на север. Нимю реши, че това беше добро знамение, защото злокобната птица отнесе злата си прокоба към врага.
Копиеносците на Валърин приближаваха бавно. Те бяха още сънени и затова едва се влачеха. Някои бяха гологлави и аз предположих, че офицерите им ги бяха измъкнали с такава бързина от сламените им постели, че те не са имали време да си навлекат цялото въоръжение. Поуиската войска нямаше друид, така че поне не бяхме заплашени от заклинания, въпреки това всички тихо се молехме. Аз се молех на Митра и на Бел. Нимю призоваваше Андраст, Богинята на клането, а Каван се молеше на своите ирландски Богове да дадат на копието му сила и късмет. Видях, че Валърин беше слязъл от коня си и сега вървеше в центъра на подредените си войници. Но забелязах, че един слуга водеше коня на старейшината зад напредващите войници.
Силен вятър понесе дима от горящите колиби нагоре по пътя. Пушекът почти скри фронта на врага от погледите ни. Помислих си, че телата на мъртвите поуиски войници окончателно ще събудят техните другари. И наистина щом видяха убитите, те нададоха гневни викове. А когато облаците дим се разсеяха, забелязахме, че атакуващите вървят по-бързо и крещят обиди срещу нас. Ние чакахме и мълчахме, а сивата светлина на ранното утро най-сетне достигна до влажната земя на дъното на долината.
Поуиските копиеносци спряха на петдесет крачки от нас. Те всички носеха щитове с орел, значи сред тях нямаше воини от Силурия или от другите съюзници на Горфидид. Предположих, че тези копиеносци бяха сред най-добрите воини на Поуис, така че колкото повече убиехме днес толкова по-добре, щеше да бъде от помощ по-късно, а Боговете знаеха, че ние имахме нужда от помощ. Дотук нещата се бяха развили добре за нас, но трябваше непрекъснато да си припомням, че това бе само началото и скоро Горфидид щеше да изпрати цялата си мощ срещу шепата верни на Артър хора.
Двама от воините на Валърин се изправиха и хвърлиха копията си срещу нас. Оръжията им прелетяха над главите ни и се забиха в пръстта зад нас. Нашите мъже се засмяха подигравателно, някои дори свалиха щитовете си и откриха телата си сякаш приканваха врагът да опита отново. Благодарих на Митра, че Валърин нямаше стрелци. Малцина бяха воините, които носеха лъкове, защото никоя стрела не можеше да пробие щит, нито кожен нагръдник. Лъкът беше ловно оръжие, ненадминато при лов на диви птици или дребен дивеч. Все пак една тълпа опълченци, въоръжени с лъкове, можеше да създаде неприятности, защото беше в състояние да принуди воините да клекнат зад своята стена от щитове.
Още двама души хвърлиха копията си. Едно от копията удари щит и се заби в дървото. Другото отново прелетя високо. Валърин ни наблюдаваше, за да прецени нашата решимост за борба и понеже ние не хвърляхме копия в отговор на неговите войници, той реши, че ние вече сме се предали. Валърин вдигна ръце, удари с копието по щита си и викна на хората си да тръгнат в атака.
Те зареваха предизвикателно и ние, точно както ни беше заповядал Артър, хукнахме да бягаме. За миг настана хаос, защото хората си пречеха един на друг, но после се пръснахме и затичахме надолу по пътя. Нимю тичаше пред нас, а черното й наметало се вееше зад гърба й. Тя непрекъснато се обръщаше назад да види какво става. Враговете нададоха радостни възгласи, предвкусвайки нашия погром, и хукнаха да ни гонят. Валърин съзря възможност да ни подгони с коня и викна на слугата си да доведе животното.
Ние тичахме непохватно, спъвани от наметала, щитове и копия. Бях изморен, задъхвах се, а чувах стъпките на поуиските войници зад себе си. На два пъти поглеждах през рамото си и всеки път виждах един висок червенобрад мъж да криви лице в усилието си да ме настигне. Той бягаше по-бързо от мен, започвах да си мисля, че ще трябва да спра, да се обърна и да се справя с него. И тогава чух рога на Артър. После още веднъж и от потъналата в сумрак горичка, която се виждаше пред нас, Артър се появи с цялата си мощ.