![Домът на Ордена [Chapterhouse: Dune - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Домът на Ордена [Chapterhouse: Dune - bg]
- Автор: Херберт Фрэнк
- Серия: Дюна (bg) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Домът на Ордена [Chapterhouse: Dune - bg]». Краткое содержание книги:
Въз основа на оригиналните бележки на Франк Хърбърт, синът му в съавторство с Кевин Дж. Андерсен пишат „Домът на Ордена“ — романът, който трябва да отговори на въпросите, които феновете на поредицата си задават от десетилетия насам. Какъв е произходът на Светите майки, какво е бъдещето на планетата Аракис, какъв ще е изходът от войната между Човекът и Машината?
— Няма смисъл да се вайкаш! — каза Даниел. — Вече са някъде, където не можем да ги стигнем. Никак не му беше леко обаче и все се надявах да го заловя.
— С тях бе и тлейлаксиански Майстор — напомни му Марти. — Видях го, когато минаха под мрежата. Толкова много исках да проуча друг Майстор.
— Не разбирам защо. Винаги ни подсвиркваше, принуждавайки ни да ги стъпчем. Не, не ми се нрави подобно отношение към Майстори и ти добре го знаеш. Ако не ставаше дума за тях…
— Те не са богове, Даниел.
— Нито пък ние.
— Продължавам да мисля, че ги остави да избягат. Толкова много държиш на подрязването на розите си!
— Какво все пак искаше да кажеш на Майстора, Марти?
— Бях готова да се пошегувам, когато попита кои сме. Винаги го правят. Щях да му кажа: „А ти кого очакваше? Самия дядо Господ с дългата брада ли?“
Даниел захихика:
— Щеше да падне голяма веселба. Толкова им е трудно да приемат, че лицетанцьорите могат да не зависят от тях.
— Не виждам защо. Съвсем естествено следствие. На тях дължим способността да поемаме спомените и опита на други хора. Да съберем достатъчно и да…
— Марти, сдобиваме се с личности!
— С каквото и да е. Редно е било Майсторите да знаят, че някой ден ще разполагаме с нужното, за да вземаме собствени решения за своето бъдеще.
— И за тяхното ли?
— О, щях да му се извиня, след като го поставя на мястото му. Е, Даниел, не е ли вярно, че с успех се разпореждаш с другите?
— Марти, видя ли това изражение на лицето ти, отивам да си подрязвам розите! — Той се обърна към реда от храсти със зелени листа и черни цветове, големи колкото главата му.
Жената извика след него:
— Когато събереш достатъчно хора, ще се сдобиеш и с голям куп познания! Ето какво му казах. Също и на онези бин-джезъритки в кораба. Обясних им с колко много такива разполагам. Забелязал ли си, че им става неуютно, когато спрем погледа си върху тях?
Даниел се приведе към черните си рози. Тя продължи да гледа в него, опряла ръце под кръста си.
— Да не споменаваме ментатите — обади се след малко той. — Двама са на оня кораб, при това голи. Искаше да ги разиграваш ли?
— И Майсторите винаги правят опит да ги държат в ръцете си — отвърна тя.
— Да, но другият Майстор ще си навлече голяма беля, ако се опита да натвори нещо с този, дето наистина си го бива. — Даниел резна приземна издънка там, където се разклоняваше един от розовите му храсти, и допълни:
— Виж колко е хубав!
— Ментатите също! — извика жената. — Рекох им го. Има ги колкото щеш, а цената им е нищожна.
— Нищожна ли? Марти, не мисля, че са го разбрали. Светите майки да, но не и големият ментат. Той не се е връщал толкова много назад.
— Даниел, знаеш ли какво остави да си тръгне? — попита тя, приближила зад него. — Майсторът има в гърдите си неентропна капсулка, пълна с клетки на гола!
— Видях я.
— Затова ли им позволи да се измъкнат!
— Не съм го направил нарочно. — Ножиците защракаха в ръцете му. — Голи! Той ще е добре дошъл за тях.
ВМЕСТО ПОСЛЕСЛОВ
Ето още една книга, посветена на Бев — приятелката, съпругата, сигурния помощник и личността, която я озаглави. Посвещението е посмъртно, а словата по-долу, написани в утрото след нейната кончина, може би ще ви кажат нещо за вдъхновението.
Едни от най-хубавите думи, които мога да изрека за Бев, са, че в съвместния ни живот няма нещо, което бих искал да забравя, включително и изпълнения с изящество миг на нейната смърт. Тогава тя ми даде върховния дар на любовта си — кроткото преминаване в отвъдното без страх и сълзи, снемайки по този начин товара на собствените ми страхове. Има ли по-ценен дар от този да покажеш, че не си струва да се боиш от смъртта?
На официалния некролог пишеше: Бевърли Ан Стюарт Форбс Хърбърт, родена на 20 октомври 1926 г., Сиатъл, Вашингтон; починала в 17:05 на 7 февруари 1984 г., Кауалоа, Мауи. Знам, че това бе степента на официалност, допустима за нея. Тя ме накара да обещая, че няма да има погребение с общоприетата церемония — „свещеник, проповед и моето тяло на публично изложение.“ Както каза още: „Тогава не ще се намирам в онова тяло, но то заслужава по-голямо уважение, отколкото му дава излагането на открито.“
Тя настоя да не предприемам нищо друго освен кремирането й и разпръскването ма пепелта, останала от нея, в обичната й Кауалоа, „където почувствах толкова много мир и любов“. Единствената церемония — приятели и обичани близки, наблюдаващи разпиляването на пепелта й, докато се пее „Мост над развълнувани води“.